— Този човек — викаше обвинителят, — снабдяваше персите и олигарсите с храна и вино!
Не бяха нужни доказателства, защото името на жертвата отдавна фигурираше в таен списък — смъртната му присъда беше предварително подписана. Самообявилият се за главен архонт Агис — едър мъж с глас на роден оратор, ставаше на крака и се провикваше към тълпата:
— Какво ще кажете? Виновен ли е или невинен?
Отговорът беше винаги един и същ.
— Виновен! Виновен! Виновен! Смърт! Смърт! Смърт!
Завличаха нещастника встрани и го обесваха на една от железните скоби, обезглавяваха на стълбите или, в зависимост от настроението на палачите, му прерязваха гърлото, а трупът захвърляха в свещените води. Екзекуциите бяха започнали още призори. Една от страните на Рисуваната колонада вече беше запълнена с отрязани глави, а купчината обезглавени трупове вонеше под обедното слънце. Навсякъде имаше кръв. Тя капеше от стълбите и образуваше тъмни локви, следваше линията на павираните пътеки на агората, цапаше сандалите и босите крака на тълпата. Екзекуциите бяха наблюдавани от елитен отряд македонски стражи, облечени в сребърни брони и червени туники, с кръгли бронзови щитове и наколенници от същия метал. Носеха фригийски шлемове, чийто конични върхове бяха украсени с бели пера — знак, че принадлежат към елитната царска гвардия. Те не се намесваха, нито помръдваха от наблюдателния си пункт на стълбите, които водеха нагоре, към храма на Артемида. Стояха в боен строй, с вдигнати щитове и леко наведени копия. От двете им страни бяха строени два отряда от наемниците на Александър. Красивите им коринтски шлемове бяха украсени с боядисана в червено конска грива, а от наличниците се виждаха само очите, мустаците и брадичките им.
Войниците на Александър губеха търпение от безогледното и жестоко клане. Когато една млада жена беше обвинена и сетне отведена, за да бъде удушена, из редиците на македонците се понесе тих ропот. Но предводителят им Аминт имаше строги заповеди.
— Казах ви веднъж и го повтарям за стотен път — прошепна той на мърморещия си помощник. — Царят ми даде ясни заповеди. Нека убийствата продължат. Ще се намесим, само ако той нареди.
Помощникът, надлежно смъмрен, отстъпи назад. Стиснал под мишница шлема си, Аминт наблюдаваше безучастно несекващите убийства. Македонските войски бяха стигнали Ефес миналата нощ — сега Александър беше на лагер пред градските стени. Той беше посрещнат с плодове, вино, венци и кръвожадните искания на водачите на демократите. Отмъщението беше ястието, за което те копнееха и то щеше да им бъде сервирано. Аминт само се надяваше, че Александър няма да чака твърде дълго, иначе тълпата щеше да излезе извън контрол. Не искаше да завладява наново града, сражавайки се за всяка къща.
— Завземете храма! — беше наредил Александър. Разноцветните му очи блестяха от възбуда. — Храмът на Артемида е свещен за мен, не предателите! Кръв трябва да се пролее и ще се пролее! Ще се намесите чак когато изпратя Теламон.
Аминт облиза пресъхналите си устни. Надяваше се, че мрачният тъмнокос лекар на Александър няма да се бави много. Като един от най-доверените съветници на царя, Теламон беше присъствал на дадената заповед. И той като другите беше възразил, но царят беше непоколебим: наказания трябваше да има, докато той не нареди да спрат. Аминт страдаше от изгарящата жега. Той погледна с присвити очи към обедното слънце. Предишната вечер беше преял и препил и под ризницата и бойната кожена фустанела тялото му се къпеше в пот, разпръсквайки мириса на предпочитаното от него благовоние. Аминт отиде в сянката на една колона, засенчи очи и погледна отсреща. Този път цяло семейство беше изправено на съд.
— Кога ще дойде той? — настоя помощникът, който го беше последвал.
— Казах да млъкнеш! — изрева Аминт.
Войникът замълча. От другата страна на площада една фигура, скрита в сянката, наблюдаваше зловещите екзекуции. Мъжът беше облечен като просяк — с парцалива туника, покрита от кърпено войнишко наметало, чиято качулка беше спусната над лицето му. За всеки минувач, който би проявил любопитство, той беше само един скитник, покрит с прах, който беше дошъл да изпроси или задигне каквото може. Само сребърната верига около врата му, скрита от дебелия плат на туниката, издаваше истинското му положение. На веригата имаше сребърна оса, символ на легендарните кентаври, полухора-полуконе, изтребени от богочовека Херакъл, който имаше храм в същия този град.