Выбрать главу

Кентавърът, както сам се наричаше, внимателно наблюдаваше екзекуциите и лицето му не издаваше никакви чувства. Той дори не трепваше, докато мъжете, жените и децата от семейството на олигарха бяха обявени за виновни и избутани на площада за обща екзекуция. Той гледаше само съдиите. От мястото си можеше да наблюдава лицата им. Ето писаря Хезиод, дебел и потен, чиито черни очи бяха скрити в торбички от тлъстина. Агис в бялата си туника, със сребърните пръстени и гривни, които проблясваха, когато дадеше знак за поредното довеждане на затворници. Висок, с орлов нос и изпити бузи, Агис беше обръснал главата си в знак на траур за онези изгубени години, през които се беше подчинявал на персийските управници и техните съучастници измежду олигарсите. До него стоеше Пелей с гъстия си черен перчем, жестоки очи, месест нос и пълни устни. Той се наслаждаваше на клането. Роднините на Пелей бяха избити от олигарсите едва преди две години. И най-накрая Дион, правникът, с интелигентното си лице и хлътнали очи — млад мъж с големи амбиции. Той също беше изгубил близки при предишните кръвопролития. Присъстваше, за да придаде на ужасната саморазправа законен характер.

Кентавърът изтри потта от врата си и се зачуди дали господарят му не е някой от тези кръвожадни съдии. Размърда се и погледна към македонските войници отсреща. Канеше се да се върне на мястото си, когато група конници се зададе от алеята. Кентавърът присви очи. Конниците съпровождаха мъж в бяла туника и синя мантия, до когото яздеше червенокоса жена. Кентавърът беше ходил в македонския лагер и разпозна новодошлите. Александър беше изпратил своя лекар Теламон в града. Убийствата щяха да бъдат спрени. Кентавърът прехапа устни — Александър нямаше да се измъкне толкова лесно. Дарий, Царя на царете, и Митра, неговият пазител на тайните, още не бяха приключили с Ефес, нито пък Кентавърът и неговият господар.

В другия край на площада македонците се раздвижиха; един войник изтича нагоре по стълбите и направи жест, че това е краят на процеса. Тълпата неодобрително изрева, но замлъкна, когато от околните улици се зададоха македонци, въоръжени за бой. Наблюдателят в сянката беше видял достатъчно — кръвопролитието беше приключило. Сега скрилите се олигарси щяха да избягат в любимото си светилище — храмът на Херакъл. Наблюдателят се усмихна мрачно. Това нямаше да бъде краят! Чакаше го още много работа, имаше много планове, но наградата си заслужаваше, реши той и облиза сухите си устни.

В Апанда, залата за аудиенции на Царя на царете, беше тихо. Безсмъртните, личните телохранители на Дарий III, стояха като истукани, с копия и щитове в ръце и разкошни дрехи, обшити с розетки и ромбове от скъпоценни камъни. Те присъстваха, за да охраняват царя и подстъпите към Червената къща, императорската съкровищница. Стояха с очи, вперени в ревящия огън, който гореше на издигнатата платформа в центъра на залата. Това беше Свещеният огън, въплъщението на Ахура Мазда, персийския бог на Скрития пламък. Императорският трон беше празен. Вече нямаше нужда от придворни и икономи, от носителите на ветрила и мухогонки, от Носителя на императорските благовония или Носителя на царската брадва. Залата изглеждаше мрачна, стенописите й — избледнели. Тези изящни фрески прославяха Царя на царете, унищожението на враговете му и обожанието на многобройните му подчинени народи: юдеи, еламити, меди, египтяни и дори онези странно облечени хора отвъд Хиндукуш. Един млад пазач нервно се размърда и стисна дългото копие с желязно острие, чиято основа беше оформена като ябълка. Той се взря през високите колони от кедрово дърво към трупа, напълнен с пясък, коленичил на едно столче; беше обърнат така, че стъклените очи на ужасната мумия бяха вечно приковани в императорския трон. Това беше трупът на Багей, който сваляше и издигаше царе в персийската империя, велик везир и влиятелен сановник. Багей беше проправил с отрова пътя на Дарий към трона и когато се обърна срещу протежето си, на свой ред беше отровен. Дарий никога нямаше да позволи предателството на Багей да бъде забравено.

— Той искаше слава — беше казал Дарий — и ще я получи. Искаше да бъде член на моя двор и ще бъде!

Затова на Багей бе отказано свещеното погребение. Вместо това трупът му беше почистен и мумифициран от египетския Пазител на мъртвите. После бе натъпкан с пясък и положен завинаги в поза на подчинение и покорност пред императорския трон. Стражът въздъхна. Не смееше да помръдне. Той беше Безсмъртен, един от избраните войници на Царя на царете, но въпреки това се чувстваше неловко, докато гледаше незрящите стъклени очи на трупа. Различаваше съвсем ясно всяка негова черта; кичурите коса, които стърчаха като приживе, тънките мустаци и брадата, тъмните очи и високите скули. Трупът беше коленичил, леко протегнал глава и събрал ръце, сякаш за вечна молитва. Колкото повече стражът го гледаше, толкова повече му се струваше, че тялото живее свой собствен живот. Не беше ли помръднала главата? Не проблеснаха ли очите? Не промълвиха ли нещо устните? Стражът отмести очи, дочул тихите стъпки на своя командир, който крачеше напред-назад, за да охранява галерията към Червената къща, където Царя на царете Дарий седеше заедно със своя Пазител на тайните Митра.