Калистен свали шлема си, отстъпи и погледна нагоре.
— Прав си, войниче — съгласи се той. — Шест прозореца на тази стена, два отзад и шест на другата. Но все пак трябва да бъдем сигурни.
Той мина зад ъгъла и спря пред задната врата на светилището. Тя беше още зарезена отвътре и запечатана със собствения печат на царя върху голяма буца пурпурен восък. Двата прозореца високо в стената бяха малки и кръгли. Калистен проучи земята, както и предишната вечер — нямаше отпечатъци, нито следи от стъпки, никой не беше минавал оттук. Той продължи обиколката си покрай другата стена и обратно към предния двор на храма.
— Защо е толкова важно да ги пазим?
— По две причини — отвърна Калистен. — Донеси ми вода и ще ти кажа.
Войникът бързо се върна с глинена чаша. Калистен изплакна устата си и изля останалата вода върху лицето си. Много му се искаше да свали ризницата, да съблече тежката кожена фустанела, а наколенниците и тежките бойни сандали вече му убиваха.
— Виждаш ли, момко, това е храмът на Херакъл, а нашият цар, благословен да е от боговете, смята, че е потомък на Херакъл, така че в известен смисъл този храм е негов.
Войникът сподави прозявката си. След голямата победа при Граник се беше сдобил с няколко накита и златни дарици. В Ефес си беше намерил хубава млада жена в квартала на майсторите на благоухания — с тъмни очи и остър език, но много умела в леглото. Него ако питаха, Александър може да се провъзгласи и за Зевс, стига добрите времена да продължаха.
— И той ще направи този храм свой дом?
— Не, не — разсмя се Калистен. — Първо, в храма има свещен предмет. Ти го видя снощи.
— А, онази сребърна ваза, заобиколена от жаравата? И защо е толкова свещена?
— Откъде да знам! — изръмжа Калистен. — Но Александър я пази като очите си. Ако ти и аз решим да я вземем, ще се озовем на кръста по-бързо, отколкото можеш да кажеш „Да пукне Дарий“.
— Ами онези хора? — попита войникът. — Онези, които се крият вътре.
— Те са водачите на партията на олигарсите — заяви Калистен. — Някога са живели като царе в Ефес, но дойде нашият цар и онези, които са били на власт, сега са по-зле и от чистачите на канавки.
Калистен си спомни кървавото петно, което беше видял на стълбите предишната вечер.
— Те ужасно се мразят помежду си, нали? — попита войникът. — Все още намираме трупове.
— Е, с това е свършено — Калистен пристъпи напред, търсейки петното. — Царят каза, че сега ще има мир и разбирателство, но тези в храма не му вярват, затова са се скрили там. Александър се закле със свещени клетви, че те ще бъдат в безопасност. Той иска да бъде така. Тези хора притежават пари и влияние. Представи си две кучета, синко, които постоянно се бият. Точно това е идеята на Александър — двете кучета управляват Ефес и той не иска едното да стане твърде силно или другото — твърде слабо. Затова каза на олигарсите да излязат. Те ще бъдат в безопасност, и косъм няма да падне от главите им.
Калистен погледна кедровите врати. Беше воювал и с Филип, и със сина му в дивите гори на Тесалия. Беше и при Граник, когато смазаха мощта на Персия. Калистен се гордееше, че усеща отрано опасността и макар всичко да изглеждаше мирно и спокойно, беше много неспокоен. Войникът усети това.
— Нищо няма да им се случи. Заключени са като девственици, а и Проканий е с тях.
— Така е.
Калистен се чудеше как се справя Проканий. Потърсилите убежище бяха настояли един македонец да остане с тях, а Проканий беше най-добрият войник в отряда му. Не го беше грижа за светилищата, реликвите или боговете. Интересуваше се само от три неща — собствената си кожа, виното и къде може да намери хубава жена. Въпреки това храмът беше твърде тих и спокоен. Какво бяха казали жреците? Че в сребърната ваза има нещо свещено, но и много опасно? Александър беше обещал, че онези, които са потърсили убежище в храма, ще бъдат в безопасност, че косъм няма да падне от главите им. Командирът им беше обяснил на всички на висок глас какво ще се случи, ако нещо се обърка и Калистен напълно му вярваше. Огледа предния двор на храма. Изходът към улицата беше запечатан. Там патрулираха други отряди, а един конен ескадрон беше разположен на съседния площад. Може би тишината го притесняваше. Той погледна към малката горичка от кипариси; не се чуваше птича песен, цареше тишина. Калистен си спомни, че по време на последните кланета това място беше станало свидетел на доста грозни убийства. Дали духовете на убитите все още не бродеха тук?