Все пак нямаше оправдание за сегашните си действия. Честно казано, дори сам не ги разбираше. Само защото го отблъсна ли бе организирал този невероятен цирк? Наистина, тя прие поканата, но не знаеше, че ще се срещне с него.
Матю стисна зъби и посегна към клавиатурата на компютъра, но дори сложната програма, върху която работеше, не можа да разсее напрежението му. Мислите му продължаваха да се въртят около предстоящата среща и въпреки нетърпението си, се запита дали да не я отложи.
Изключи компютъра и реши да отиде до офиса. За Бога, Саманта не бе чак толкова важна особа. Нали бе обикновена сервитьорка! Би трябвало да бъде поласкана от неговия интерес.
Докато събличаше анцуга, с който бе ходил до спортната зала, Матю прецени, че е твърде несправедлив. Не можеше да разсъждава като сноб и да преценява хората според произхода им. Затова и трудно щеше да намери оправдание за своите действия. Какво всъщност искаше от нея? Приятелство? Секс? За Бога, толкова ли бе отчаян?
Докато обличаше тъмносиния си панталон, с досада забеляза възбудата, обхванала го при спомена за допира на гърдите й, когато я държеше до себе си. Тя имаше едри гърди и много дълги крака. Лицето й не бе красиво — скулите бяха прекалено високи, а устата — доста голяма. Устните й обаче бяха чувствени и имаше красиви зелени очи — бадемов иди и, леко скосени и с изящни черни ресници.
Когато Матю пристигна в офиса на „Дж. П. Софтуер Интернешънъл”, неговият приятел и управителен директор Робърт Прескот разговаряше оживено за компютърните вируси с директора по продажбите Мартин Райън. Фирмата заемаше двата последни етажа на най-високата постройка в Къмбърланд Плейс. Матю се облегна на рамката на вратата и направи гримаса, когато срещна учудения поглед на Робърт.
— Знам, че не ме очакваш, но реших да се отбия да проверя как върви работата.
— Радвам се, че си още жив — засмя се Робърт и изчака Мартин Райън да се отдалечи, после добави строго: — Майка ти ми каза, че се напиваш до смърт.
— Както винаги преувеличава. — Матю се настани на стола срещу него и взе рекламната брошура от бюрото му. — Както виждам, най-новите модели портативни компютри са по-леки от три килограма.
— Да — съгласи се търпеливо Робърт, изчаквайки да узнае целта на визитата му. Не бе дошъл, за да си побъбрят. Подобно нещо не бе в стила на Матю Пътнам.
— Все още усъвършенстват екраните, както разбирам.
— Да.
— Предполагам, само най-скъпите са с възможностите на настолните системи.
— Да.
— Радвам се, че си съгласен — усмихна се тъжно Матю.
— Защо да не се съглася? — вдигна рамене Робърт. — Всеки ден ми донасят по една купчина реклами. Всички твърдят, че са направили прелом в компютърната технология. Някои наистина успяват, но повечето просто копират нечия чужда идея. Не е ли по-интересно да ти предложа чаша кафе?
— Защо не? — вдигна рамене Матю и запокити брошурата на бюрото. — Приятно е да пийнеш кафе с приятели.
Робърт се обади на секретарката, след което се облегна със скръстени ръце на стола.
— И така — не можа да превъзмогне любопитството си той, — написа ли програмата? На това ли дължим честта да ни посетиш?
— Не се заяждай, Роб — вдигна вежди Матю. — Не е честно. Доскоро прекарвах не по-малко време от теб в офиса.
— Да — съгласи се Робърт. — Надявам се, най-сетне си се вслушал в съветите на майка си.
— Майка ми иска да оставя фирмата на теб и да се върна в Атина — отвърна мрачно Матю. — Какво ще кажеш?
— Нали знаеш, че аз съм просто администратор. Ти си мозъкът тук.
— Бих оспорил твърдението ти. — Матю изчака секретарката да остави подноса с кафетата. — Но, питам се, какво ще стане, когато дядо ми се оттегли?
— Е, да се надяваме, че този ден няма да настъпи скоро — намръщи се Робърт и подаде чашата на приятеля си. — Все пак защо реши да се отбиеш? Някакъв проблем ли има?
— Може да се каже — нетърпеливо отпи от кафето Матю и се изгори. — Не е сериозен, но се нуждая от помощта ти.
— Казвай! — остави кафето Робърт.
— Не е толкова лесно.
— Защо? Нещо лично ли е?
— Да.
— Не ми казвай, че си срещнал Мелиса.
— Видях я, но не става дума за нея.
— Друга жена? — слиса се Робърт.
— Да. Срещнах я на годежа на Мелиса.
— Ти си бил на тържеството?
— Поканиха ме — натърти Матю. — Е, и какво като съм отишъл? Нали сме културни хора?
— Ти ли го казваш? — поклати глава приятелят му.