— За какво намекваш?
— Поведението ти не бе особено културно, след като Мелиса те напусна.
— Може би си прав — съгласи се неохотно Матю. — Все пак рано или късно ще вляза в релси.
— И какъв е проблемът? — полюбопитства Робърт. — Как се казва момичето? Познавам ли я?
— Едва ли. Казва се Максуел. Саманта Максуел.
— От Лондон ли е?
— Не. Живее в Есекс. Приятно и съвсем обикновено момиче.
— Ти се шегуваш!
— Не, никак. — Матю с мъка потисна раздразнението си и реши да смени тактиката. — Нали ми каза, че си уредил среща с „Коясаки”? Сигурно няма да е лошо да им дадем обяд. Тук, в приемната зала. Знам, че искаше да ги заведеш на ресторант, но ми се струва, че работната атмосфера ще бъде по-удачна за нас.
— Добре. Както кажеш — примига Робърт и вдигна рамене. — Извинявай, но какво общо има това е новата ти приятелка?
— Тя не ми е приятелка — заяви сухо Матю. — Мисля, че дори не ме харесва, но затова пък може да организира обяда. Аз избързах и без да те питам, я поканих да обсъдим условията.
— За обеда на „Коясаки”?
— Аха.
— Искаш да кажеш, че това е единствената възможност да я видиш?
— Нещо такова.
— Тя знае ли кой си?
— Не.
— Тогава й кажи.
— Не — скочи от стола Матю и отиде до прозореца. — Нямаше да говориш така, ако я познаваше. Освен това е сгодена.
— За Бога, каква е тази история? Не мога да повярвам, че си толкова увлечен по това момиче! И с риск да ми откъснеш главата, бих искал да ти напомня за Мелиса.
— Какво има за напомняне? Непрекъснато сипваш сол в раната, а уж се грижиш за мен.
— Не говори глупости! Миналата седмица дори не вдигаше телефона, а сега пристигаш и заявяваш, че някакво момиче ще се заеме с обяда на японците. Тя ли организира вечерята у Мелиса?
— У принца — уточни Матю. — Да, много добре се справи. Ще се убедиш сам.
— И да го видя, пак няма да повярвам. Толкова ли е красива?
— Не — призна Матю. — Честно казано, тя е съвсем обикновена. Има красиви очи и хубави… крака. Стори ми се интересна.
— Защото те отблъсна, нали? Кажи ми честно, знаеш ли какво правиш?
— Не — усмихна се Матю и Робърт неволно отвърна на усмивката му, — но Мелиса ще полудее от яд като разбере.
Секретарката спря на вратата и го погледна недоумяващо.
— Какво трябва да й кажа?
— Уведоми я, че господин Бърджис отсъства, но заместникът му ще я приеме. Ясно ли е?
— Но кой е господин Бърджис? — въздъхна госпожа Макей. — Какво да й отговоря, ако ме попита?
— Не се безпокой, Мери. — Матю дръпна стола си назад. — Тя е добро момиче. О! И ми донеси папката на „Коясаки”.
Госпожа Макей се върна след минута с документите, но добродушното й лице все още издаваше твърдото й неодобрение. Щеше обаче да направи всичко за него. Смяташе го за много добър работодател и откакто постъпи във фирмата преди осем години, не преставаше да благодари на Бога за чудесната работа, която си бе намерила на четирийсет и две години. А причината бе ясна! Всички знаеха, че Матю не харесва млади и съблазнителни секретарки, чиято единствена цел бе да се омъжат за шефа си.
Когато остана сам, Матю отвори папката на „Коясаки”. Японската компания търсеше софтуерна фирма, която да разпространява програмите й в Европа. Сделката бе много интересна, защото можеше да осигури подобен канал за „Дж. П. Софтуер” в Япония.
Матю обаче не успя да се съсредоточи и прибра документите. Дали ще дойде, запита се напрегнато той, спомнил си хладното отношение на Саманта при последната им среща. Ами ако разбере, че Виктор няма нищо общо с фирмата, а името на собственика е Матю Пътнам? Можеше ли пак да му изневери късметът и Саманта да направи справка за своя клиент? Въпреки студенината си, тя едва ли бе забравила името му.
Телефонът на бюрото му иззвъня и го стресна.
— Да — опита да се успокои той и натисна бутона за връзка. — Какво има?
— Госпожица Максуел е тук, господин… господине. — Матю трепна, когато секретарката му заекна. — Ще я приемете ли?
— Да, разбира се. — Пое си дълбоко дъх и стана, без да е убеден дали идеята му действително е добра.
— Госпожица Максуел, сър — представи я госпожа Макей. — Да донеса ли кафе?
— Защо не? — отвърна машинално Матю, насочил цялото си внимание към младата жена. Присвитите му очи огледаха разрошената й от вятъра коса и светлосивия костюм, чиято пола стигаше малко над коляното. Сякаш бе същата, но леко променена — удивителната й енергичност бе прераснала в нервна възбуда.
Позна го в мига, в който го видя, и веднага прозря хитростта му. После изгледа колебливо отдалечаващата се секретарка и на бледото й лице се появи приятна червенина. Тя наистина бе привлекателна, по-привлекателна отколкото бе очаквал, осъзна постепенно Матю. Големите й зелени очи бяха неземно красиви, дори когато го гледаха така остро.