— Вие! — започна обвинително тя, когато вратата се затвори. — Вие не сте господин Бърджис!
— Нима съм казал нещо друго? — вдигна вежди той и посочи стола срещу себе си. — Позволи ми да ти се представя. Аз съм Матю Пътнам.
— Знам — сви устни тя.
— Чудесно. Няма ли да седнеш? Ще донесат кафето всеки момент.
— Не искам кафе — отвърна нервно тя и стисна кожената си папка. — Защо ме извикахте? Пропилях си пялата сутрин.
Матю усети, че се ядоса. Какво толкова си въобразява, разгорещи се той. Нали трябваше да обсъдят нейното предложение? Защо смяташе, че целта му е друга?
— По-добре седни и се успокои! — опита се да запази самообладание той. — Така ли разговаряш с клиентите си? Трябва да ти кажа, че не съм срещал подобна тактика.
Тя си пое дълбоко дъх и сакото й леко се разтвори. Отдолу се показа бежова блуза с жабо. Раменете й бяха изправени и облата извивка на гърдите издуваше тънкия плат. Матю почувства, че несъзнателно се поддава на нейната женственост и се отпусна на стола. По дяволите, стига се е правил на учтив. Все пак имаше достойнство.
В този момент обаче, разколебана от думите му, госпожица Максуел реши да седне срещу него. Трудно можеше да се прецени дали въобще докосва стола, защото увисна с присвити колене в единия край. Все пак вече не го гледаше отвисоко и като че ли по-спокойно държеше чантата си.
— Добре. Наистина ли предвиждате обяд? — попита тя и Матю веднага изпита угризения на съвестта. Нима толкова лесно можеше да я заблуди, укори се за постъпката си той и се изкуши да й разкаже цялата истина. Веднага обаче си спомни за действията на Мелиса и се утеши с довода, че ако иска, би могла да отхвърли поканата му.
— Разбира се, че ще има обяд — опита се да бъде по-убедителен. — За около двайсетина души. Всъщност гостите ни са от Япония. Не е лошо да добавите някой техен специалитет.
— Японци? — разтвори очи тя и Матю усети как се разтапя в тях. — Боя се, че не познавам тяхната кухня.
— Така ли?
Той нарочно задържа погледа си и в следващия миг видя как страхът нахлу в очите й. За секунда се бе унесла, сякаш я бе хипнотизирал. В този момент секретарката почука на вратата и развали магията.
— Просто оставете подноса тук — нареди й раздразнено Матю, като разчисти бюрото си. Госпожа Макей обаче долови недоволството в тона му и на лицето й се изписа обида.
— Желаете ли още нещо, господин Пътнам? — прозвуча шотландският й напев, подчертаващ нейното неодобрение.
— Не, благодаря — демонстрира той нетърпението си да ги остави сами.
— Добре, повикайте ме, ако стане нужда — добави тя на излизане и Матю долови, че фразата бе адресирана и до госпожица Максуел.
Когато вратата се затвори, той реши да се възползва от възможностите, които му предоставяше кафето.
— Ще изпиете ли чаша кафе е мен? — покани я той и въпреки очевидното й нежелание, благоприличието я накара да приеме.
— Да, благодаря. С мляко, но без захар.
— Има само сметана — каза объркано той и Саманта направи тъжна гримаса.
— Още една черна точка в диетата — пошегува се тя, като жест на помирение. Посегна да вземе чашата си, но старателно избягна пръстите му. — Благодаря. Офисът е много хубав.
— Радвам се, че ти харесва. А как върви твоето заведение?
Очевидно направи грешка. Сигурно й напомни за посещението си, защото тя замръзна. Но какво от това, по дяволите! Бе отишъл да разгледа заведението й, а не по лични причини.
— Много ли те интересува? — изгледа го студено Саманта. Гневът й даваше самочувствие, но Матю не се стресна от детинската й самоувереност.
— Никак. Винаги ли си толкова заядлива с клиентите си?
— Извинявай — изчерви се тя и остави несръчно чашата си на подноса. — Всъщност отскоро се занимавам с организиране на тържества и не знам дали въобще ще продължа.
Взе кожената папка, която бе оставила на коленете си, вдигна я пред себе си като щит и се изправи.
— Благодаря за доверието, но мисля, че не съм подходяща. Нямам никакъв опит и смятам, че не е редно да продължаваме да си губим времето. — Тя отстъпи назад и се насочи към вратата. — Сигурно ще намерите някой друг…
Извиненията й рязко секнаха, защото Матю скочи от стола и я настигна. На мургавото му лице се изписа нетърпение, когато успешно успя да й прегради пътя към вратата.
— Благодаря, не е редно, не съм подходяща… — пошегува се дрезгаво той, чувствайки, че ако не внимава, Саманта ще излезе оттук, без да му остави никаква възможност да я види отново. — Какво има, госпожице Максуел? Нима съм толкова страшен?