Или може би наивно си бе въобразявал? Все пак трябваше да съобрази, че не може да очаква нищо от нея. Вероятно само изчакваше той да прояви някаква слабост и в мига, когато се дръпна, тя се възползва от шанса си.
След секунди Матю осъзна, че ако бе внимавал, тя никога нямаше да го избута. Той все още се подпираше на декоративната палма, когато Саманта изхвръкна през вратата. Госпожа Макей изпищя стреснато, когато младата жена се блъсна в кошчето, но то не можа да спре устрема й и миг по-късно външната врата се затръшна. Със зле прикрито разочарование Матю скалъпи някакво извинение пред секретарката си за внезапното и припряно тръгване на госпожица Максуел.
ГЛАВА ПЕТА
Не разбирам защо не се обади в полицията?
— Защото не исках — намръщи се Саманта. Болеше я главата и се притесняваше от обвинителния поглед на майка си. — Не си струваше да вдигам шум за една кожена папка. Казах ти вече, че я забравих в метрото и се сетих твърде късно.
Тя огледа кафенето, което бе почти празно, ако не се брояха двете момчета до прозореца.
— Благодаря ти, че ме замести. Имаше ли много хора?
— На обяд беше пълно — рече госпожа Максуел.
— Защо толкова закъсня? Вече е пет часът!
— Права си, извинявай. Но нали знаеш колко са редки автобусите, а нямаше и никакво такси.
— Цели три часа! — усъмни се майка й. — Очаквах те в два, най-късно в три. Какво толкова прани? Уговори ли се за обяда?
— Ами… не успях — не посмя да излъже тя. — Искаха… японска храна: миди и разни водорасли. Нямаше да се справя.
— И ти трябваше половин ден, за да го разбереш? — изсумтя госпожа Максуел.
— Пътят ми отне три часа — възнегодува Саманта и за първи път каза истината. — Знаеш какво е движението в града. Нали затова не взех колата.
— Дори да е така…
— Наложи се да чакам — облиза устни тя и откри, че е изтрила напълно червилото си. Сигурно трябваше пак да се гримира, но откакто излезе от офиса на Матю Пътнам всичко й се струваше нереално. В началото дори не можеше да се ориентира. — След това пихме кафе и говорихме за различни неща.
— Какви неща?
— Ами съвсем обикновени — сви рамене Саманта и нарочно започна да оглежда чекмеджето на касата — за необичайно студената пролет, за разцъфналия парк, за лятото.
— Хм — намръщи се майка й, — очевидно сте си губили времето, както и моето, разбира се. Надявам се да не ти се случва често в бъдеще.
— Не се безпокой — затвори тя с трясък чекмеджето и Деби изскочи от кухненския бокс, преструвайки се на изненадана. Саманта обаче знаеше, че е чула целия им разговор и я погледна с укор. — Реших повече да не организирам тържества, мамо. Както сама каза, нямам необходимите знания и опит.
— Но нали имаш още уговорки? — изненада се майка й.
— Само една — кимна Саманта и усети, че ще й трябва аспирин. Главата й се пръскаше. — Някакъв познат на Джени дава официална вечеря в събота вечер. След нея не искам повече поръчки. Отнемат ми твърде много време и нерви.
Вечерта госпожа Максуел побърза да зарадва Пол, който се отби у тях. Преди още да си свали палтото, тя отиде да му съобщи новината. Саманта продължаваше да страда от главоболие и се раздразни от шумното му ликуване. Сигурно не трябваше да им съобщава решението си, а само да престане да взима поръчки, помисли си отегчено тя. Сега бе принудена да понася задоволството им и да се преструва на щастлива, когато всъщност се чувстваше зле.
Възползва се от доброто им настроение и от главоболието си, за да отклони предложението на Пол да посетят близкото ресторантче. Разбира се, че искаше да бъде с него, убеждаваше се тя, но се срамуваше от днешния инцидент и искрените му чувства я притесняваха. Сякаш му бе изменила и се нуждаеше от време, за да осмисли постъпката си.
Най-лошото бе, че непрекъснато мислеше за случилото се. Сигурно бе съвсем естествено след този опит за изнасилване. Само че не беше опит за изнасилване, поправи се тя, а по-скоро нахалство. Всъщност нямаше никаква опасност — нито да загуби девствеността си, нито да бъде наранена или нещо подобно. За Бога, ако той знаеше, че е девствена, едва ли щеше да я докосне.
За беда се чувстваше раздвоена. Безпокоеше я повече собствената й реакция. Бе изхвърчала от кабинета му, сякаш я гонеха триста дяволи. Какво ли си помисли секретарката, когато преобърна кошчето и дори не спря да се извини? Нямаше смисъл да се преструва на делова жена. Всичко се провали с гръм и трясък.
Най-много се притесняваше от чувствата си преди позорното бягство. Дори сега, няколко часа по-късно, все още усещаше допира на тялото му и вкуса на устните му. Застанала пред огледалото, тя се чудеше защо изведнъж сексуалността й се бе пробудила толкова болезнено. Когато целуваше Матю Пътнам — и тя наистина го бе сторила, въпреки първоначалната си съпротива — в нея се разгоря непреодолим копнеж. Изведнъж се бе озовала в непривичната ситуация да иска той да продължи, да копнее за допира, милувките и всички неща, които не позволяваше на Пол. В един миг дори реши, че не би имала нищо против, ако я притисне към пода и…