— Сам — настигна я Матю и я хвана за ръката. — Трябва да поговорим.
— Не, не трябва — направи опит да се измъкне тя и го погледна объркано. — Помислих, че сте дошли да се извините, но явно съм сгрешила.
— Да се извиня ли? — намръщи се той. Очевидно не бе имал подобно намерение. — Ами, добре. Щом искаш, извинявай.
— Не прозвуча убедително — кипна Саманта. — Казвате го само за мое успокоение!
— Щом е необходимо — съгласи се е вбесяваща усмивка Матю и се загледа в устните й. — Не си отивай.
— Трябва — измърмори смутено Саманта, но той стисна ръката й и я придърпа към себе си. Якето му бе разкопчано и топлината на тялото му се усещаше през тънката памучна риза.
— Не, не трябва. — Горещият му дъх разроши косата й. — Хайде, Сам. Почти през цялото време съм мислил за теб. Не казвай, че изобщо не си се сещала за мен.
— Ще ме пуснете ли? — напрегна се тя.
— Нали няма да избягаш?
Саманта прехапа устни и кимна. За нейно облекчение Матю я пусна и тя можа да увеличи разстоянието помежду им.
— Не трябваше да идвате. Само си губите времето.
— Знам — усмихна се той. — Ти не познаваш японската кухня.
— Не може ли по-сериозно! — въздъхна Саманта.
— Нали това искам — потъмняха очите му.
— О, Боже! — отмести поглед тя и се озърна. Той нарочно преиначаваше думите й. — Господин Пътнам…
— Мат — поправи я той.
— Господин Пътнам! — поклати глава тя. — Какво искате от мен?
— Да отидем някъде и да поговорим.
— Не! — възмути се тя. — Това… трябва да се прекрати.
— Наистина ли?
— Да — пое си дълбоко дъх Саманта и отново го погледна. — Не желая да разговарям с вас.
— Не ти вярвам.
Саманта въздъхна безпомощно. Разговорът им се проточваше, а покрай тях постоянно минаваха коли. Пол или някой неин познат можеше да ги види и после трябваше да се оправдава.
— Нима нямате никакви морални задръжки?
— За какво?
— За това, че имам годеник! О, зная, че във вашите среди нравите са по-различни, но в моите, ако едно момиче е сгодено, то не флиртува с друг мъж!
— И защо мислиш, че при мен нещата са по-различни? — намръщи се Матю.
— Защото… — поколеба се Саманта. — Защото те видях.
— Какво видя? — сконфузи се той.
— Видях те заедно с онази жена. Госпожица Мейнуеъринг.
— Така ли? И какво видя?
— Няма значение — изчерви се Саманта.
— Аз мисля, че има.
— О, за Бога! — стисна папката тя. — Нека кажем, че не бяхте особено безразлични един към друг.
— Не бяхме и не сме — въздъхна тежко Матю. — Преди време Мелиса мислеше, че ще се омъжи за мен. Това обяснява ли нещата?
— О! Разбирам.
— Нима? Съмнявам се — иронично подхвърли той и приближи към нея. — Виж, имам нужда от глътка уиски. Ела с мен.
— Не пия, когато карам кола — прехапа устни тя.
— Една лимонада тогава.
Матю леко се намръщи, очевидно вече губеше търпение. Още малко и щеше да му омръзне да се шегува. Щеше да разбере, че за разлика от Мелиса Мейнуеъринг, тя твърдо държи на принципите си. Но, за Бога, дали не се правеше на прекалено целомъдрена?
— Моля те, Сам!
Нежната нотка в дрезгавия му глас съкруши колебливата й съпротива. Искаше да му обърне гръб, да си докаже, че всичко е както преди срещата им — само че не беше вярно. Въпреки нежеланието й, нещата се бяха променили. Тя се бе променила.
Правилно или не, Саманта искаше да приеме поканата му. Знаеше, че ако откаже, той повече няма да я моли. Това бе последната й възможност. И защо да не пийнат по чашка? Нали не я караше да спи с него!
— Ами… добре — съгласи се тя и веднага съжали. Стори й се нередно да приеме поканата на толкова нечестен човек. Нали я бе подмамил да дойде в офиса му и как само се бе държал с нея!
— Чудесно — въздъхна с облекчение той. Очевидно не бе свикнал да му отказват. — Паркирал съм колата на съседната улица.
— Кола ли? — примига Саманта. — Нали беше за малко?
— Нима искаш да влезем в някоя от близките кръчми?
Наистина бе прав. Ресторантите в околността не се ползваха с добра репутация, освен това някой можеше да ги види.
— Предполагам, свикнал си да посещаваш само луксозни заведения — предизвика го тя, но мъжът само поклати глава.
— За мен няма значение. Избирай.
Саманта го погледна объркано и потисна въздишката си. Трябваше да се досети, че е прекалено опитен и лесно ще се измъкне.
— Добре, да отидем на друго място — тихо каза тя.
На съседната улица имаше ужасно задръстване, за което немалко допринасяше лошо паркираното черно порше. Завивапште коли бяха принудени да навлизат в съседното платно, което бе недопустимо при това натоварено движение.