— Не бягай пак — помоли той и хвана разтрепераните й ръце. — Добре. Направих непростима грешка и ти се извинявам. Сега ще се успокоиш ли?
— Не — просветнаха гневно очите й. — Очевидно не трябва да очаквам уважение от теб. Прави ти удоволствие да ме унижаваш, нали?
— Има други неща, които ще ни доставят много повече удоволствие — рязко каза той и преди Саманта да се опомни, Матю се премести от другата страна на масата и седна до нея. Преметна едната си ръка през облегалката, а с другата докосна нежно полуотворените й устни и обърна главата й към себе си. — По-добре да престанем с тези игри! Знаеш ли какво искам в този момент?
Дишането й се учести, сякаш въздухът в сепарето не й достигаше. Всеки път, когато си поемаше дъх, усещаше как едрите й гърди опъват фината дантела на бельото й.
— Знаеш ли? — повтори той. Саманта безпомощно поклати глава.
— Трябва да тръгвам — каза вместо отговор и погледна тревожно към бара, но барманът бе зает и не им обръщаше никакво внимание.
— Не, не трябва. — Матю се наведе и докосна с устни чувствителната ямичка под ухото й. — Кажи честно, нали искаш да останеш, но изпитваш вина?
— Да — хвана се тя за думите му като удавник за сламка. — Не трябваше да идвам. Искам да ме откараш обратно.
Той въздъхна и отмести длани от лицето й, но Саманта не му позволи да хване ръцете й, които бе стиснала в скута си. Вкопчи се в облегалката, за да охлади пламналите си длани и заби нокти в грубата дамаска.
Чувстваше погледа му и тежката му длан на коляното си и усещаше, че я облива пот, а сърцето й лудо бие.
— Ще те откарам — каза най-сетне той, но за нейно учудване думите му сякаш не я зарадваха. — Но мисля, че трябва да ме изслушаш. В края на месеца или по-точно в събота преди Великден е рожденият ден на дядо ми. Майка ми ще организира тържеството и исках да й помогнеш.
— Дядо ти ли? — заекна Саманта. Гласът й се извиси неестествено и Матю сведе глава.
— Мисля, че ще присъстват около петдесетина души. — Пръстите му обхванаха коляното й и дланта му се плъзна по копринения чорап. Очите му потърсиха нейните. — Семейно тържество. Какво ще кажеш?
Саманта преглътна, притеснена повече от чувствата, които я вълнуваха, отколкото от броя на гостите.
— Не мога да подготвя храна за петдесет души — възрази колебливо тя, но бавната му усмивка предизвика бурен копнеж в разтрепераното й тяло.
— Не е необходимо — измърмори той и докосна леко полуразтворените й устни, после нежно целуна ъгълчето на устата й. — Майка ми иска само някой да й помага. Уверих я, че няма да намери по-добра от теб.
— Нали ми каза, че е гъркиня — потрепери Саманта, раздвоена между желанието да прекъсне веднъж завинаги тази тяхна близост и болезнения копнеж за истинска целувка, която да успокои тревогата й. — Къде живее тя? А дядо ти?
— В Гърция, разбира се — разби всичките й илюзии той и посегна към чашата си. — Е? Ще се заемеш ли?
ГЛАВА ШЕСТА
Матю излезе от морето и изтръска капките, стичащи се по тялото му. В този ранен час водата бе хладка и освежителна — съхранила студа на зимата и още незатоплена от яркото слънце.
Матю небрежно приглади черната си коса. Студените капки се стекоха по широките му рамене и той потрепери. Чувстваше се бодър, а и отпуснатият му корем бе понамалял. Откакто престана да пие и започна да спортува, здравето му се подобри и сутрин не се събуждаше с познатата тежест на махмурлука.
До голяма степен това се дължеше на Саманта, осъзна унило той и усети познатата възбуда при мисълта за нея. Беше с тънък бански костюм и реакцията на тялото му силно го притесни, особено когато забеляза, че дядо му го очаква на терасата. Матю бе забравил, че възрастният човек винаги ставаше в шест сутринта.
Матю вдигна хавлията си от пясъка и набързо подсуши главата и раменете си. След това я върза на кръста си и се запъти по пясъка към стъпалата на терасата.
— Добро утро, дядо — поздрави учтиво той и Аристотел Аполониус наведе бялата си глава, а на лицето му се изписа леко недоволство, примесено с неосъзната гордост.
— Добро утро, Матю — посочи му стола от другата страна на кованата масичка. — Ти май не обичаше да ставаш рано.
Не. — Матю долови неодобрението в тона на дядо си, но потисна желанието си да продължи към вилата и седна срещу него. — Но сега водата е много приятна.
— Аз пък мисля, че причината е в младото момиче, което очакваш… Максел ли беше името й?
— Максуел — поправи го търпеливо Матю с ясното съзнание, че човек, който е в състояние да изброи тонажа на стотици танкери, едва ли би забравил нечия фамилия. — Името й е Саманта Максуел. Сигурен съм, че майка ми ти го е казала.