За съжаление не можа да му обясни причината за своите действия. Аристотел никога не бе имал време да го изслуша.
Израснал в силно охраняваната им атинска къща, изолирана от целия свят, Матю бе копнял да избяга навън и да бъде като децата, които си играеха на воля пред нейните метални врати. Училището в Англия успя да му отвори очите, защото пансионът в Хартфордшир бе далеч от ръката на дядо му. Оттук започна бунтът на Матю срещу задушаващия го контрол на майчината му фамилия. Не искаше повече да живее сред бодигардове, които следят всяко негово движение. Искаше свобода и право на избор. Искаше да бъде Матю Пътнам, а не Матю Аполониус.
Разбира се, не му беше лесно. Последваха заплахи от страна на дядо му, а майка му изплака порой сълзи. Все пак успя да се наложи, да вземе в свои ръце съдбата си.
Макар и за кратко, усмихна се иронично той. Рано или късно, неизбежното щеше да се случи: като единствен наследник на дядо си, бъдещето му бе свързано с пристанището на Пирея.
Матю въздъхна и вдигна лице срещу силната водна струя от душа. Приятната топлина посъживи тялото му, измръзнало по време на разговора. Разговор ли, намръщи се той. По-скоро свада!
Вероятно бе твърде неразумно да доведе Саманта тук. Не само заради дядо си, но и защото сам не разбираше постъпката си. Нямаше подобно намерение, когато я пресрещна пред кафенето, но обстоятелствата го тласнаха към подобно прибързано решение. Макар и неохотно, трябваше да се примири с него.
Чувстваше се обаче като мерзавец. Предлогът за поканата му бе абсолютно фалшив и макар че някаква презряна част от него ликуваше, не виждаше никакво извинение за постъпката си.
Много добре знаеше, че майка му няма да позволи никой да й се бърка в плановете за тържеството. Подготовката бе завършена още преди седмици и всеки детайл бе изпипан до съвършенство. Да не говорим за армията от прислужници във вилата, които можеха да нахранят пет хиляди, а не някакви си жалки петдесет гости. Единствено неопитността на Саманта му позволи да й погоди този номер. Тя дори не подозираше, кой всъщност е той.
Ако притежаваше поне капка почтеност, щеше незабавно да й каже истината, вместо да прикрива плановете си с неверни доводи. Щеше веднага да я изпрати обратно при нейния годеник и стандартното й скучно всекидневие.
Знаеше обаче, че няма да го стори, макар Саманта да бе чувствителна, невинна и невероятно наивна и с постъпката си вероятно щеше да й съсипе живота. Нуждаеше се от нейното присъствие, за да се съвземе след раздялата с Мелиса. За пръв път от много седмици се чувстваше добре и това се дължеше единствено на нея. Тя, изглежда, също не беше безразлична към него. Боже! Вечерта в ресторанта бе усетил колко е уязвима. Възмущението й бе по-скоро опит за самозащита. Ако бе отказала да се срещнат, той не би могъл да я убеди толкова лесно.
Колко ли е часът, намръщи се Матю. Беше свалил часовника си, преди да влезе в морето, затова се загърна с хавлията и се отправи към спалнята.
Намери го сред разбърканите чаршафи на огромното легло, разположено в дъното на просторния апартамент. Шареният златисто-зелен юрган лежеше скупчен на пода и той го вдигна, преди да погледне часовника. Беше едва седем. Саманта трябваше да пристигне след около пет часа, освен ако в последния момент размисли и пропусне полета. Не! Тя обеща да дойде и щеше да го направи, защото му вярваше.
Саманта не знаеше какво да очаква при пристигането си в Гърция, но не бе подозирала, че ще я посрещне напълно непознат човек.
Когато Матю й изпрати самолетния билет с точен час и номер на полета до Атина, тя предположи, че той лично ще дойде. Нали не й бе обяснил как да се придвижи до Делфус, където живееше дядо му.
На летището обаче я посрещна вдъхващ уважение непознат с пилотска униформа, която й се представи като Спиро Нярхос. От него получи мъгляви обяснения, че е служител в корпорацията „Аполониус” и ще я придружи до крайния пункт.
Саманта нямаше избор и го последва, въпреки учудването си. Вместо в лимузина, се качиха в сребристо-син хеликоптер с емблемата на „Аполониус”.
Над синьозелените води на Егейско море, тя отново усети предишните си страхове и съмнения, свити на топка в стомаха й. Къде отиваха всъщност? Щяха ли да бъдат там майка му и дядо му и какво да прави, ако ги нямаше? Нали се съгласи да дойде е пълното съзнание, че Матю Пътнам не се интересува само от професионалните й услуги.
Боже мой!
За миг затвори очи, притеснена от безразсъдната си постъпка. Нямаше защо да се самозалъгва, че става дума за поредния й ангажимент. Това, че успя да убеди Пол и родителите си, не оправдаваше нейното двуличие. Наприказва куп лъжи, измисли си повод и дори се възползва от приятелството на Дженифър Спелман, за да прикрие собствените си действия. И защо? Защото бе луда, ето защо! Лудост бе дори да си помисли, че някой като Матю Пътнам може да се интересува от нея. И все пак…