На него се издигаше къща или по-скоро хотел, предположи нервно Саманта, без да е сигурна вече в преценките си. Постройката бе боядисана в бяло — искрящо бяло, от което я заболяха очите — с купички и сводове, наподобяващи средновековен замък. Тя сякаш бе разпростряла във всички посоки многобройните си цветни алеи, тенис кортове и терасовидни асми, покривайки няколко декара кафеникав пясък.
Когато Спиро спусна хеликоптера на специално построена площадка на около триста метра от къщата, Саманта разбра, че са пристигнали и стомахът й тревожно се сви. Пилотът не даде вид, че е забелязал нервната й реакция при кацането и вниманието й веднага бе привлечено от мъжа, който ги чакаше, облегнат на каменната стена до площадката.
Беше Матю. Веднага го позна и изпита облекчение, примесено с яд. Не можеше да реши кое чувство преобладава и се чудеше как ще се измъкне от въртолета, след като краката й внезапно отказаха да помръднат.
Вероятно защото отново го виждаше. Не бяха се срещали от вечерта, когато я убеди да дойде и макар че се чуха по телефона, въздействието не бе същото. Стори й се по-различен, когато се отдели от купчината камъни и се отправи към хеликоптера. Бос и по къси панталони, гологлав и с открити рамене, той й се стори някак далечен. Сега пролича, че не е чист англичанин. Само ленивата му усмивка й беше позната.
Дали не сгреших, помисли си отчаяно тя. Дали и в момента не правя грешка? Нима не е възможно майка му само да работи в къщата — хотела — зад тях. В края на краищата, Матю въобще не приличаше на богат безделник.
— Здравей, Спиро — приближи Матю и дръпна вратата откъм нейната страна. Когато съзря напрегнатото й лице, той се обърна към пилота. — Някакви проблеми?
— Не. Всичко е наред — отвърна сърдечно Спиро и Саманта успя да забележи погледите, които си размениха Най-лошите й опасения бяха на път да се оправдаят, защото освен топлота, от гласа на Спиро се излъчваше нескрит респект. Респект на служител към работодател, отбеляза тревожно тя. О, Боже, защо не я бе предупредил?
— Чудесно! — отново погледна застиналото й лице Матю и тихо добави: — Сам, имаш ли нужда от помощ?
Само не от теб!
Неизречени, думите увиснаха между тях и Саманта разбра, че Матю веднага е доловил враждебността й. Вероятно усещаше нежеланието й да слезе. Ето защо не си бе губил времето в многословни приветствия.
Тя обаче не можеше да остане в хеликоптера. Спиро сигурно трябваше да се върне и затова бе принудена да се размърда. След като свали шлема си, Саманта измъкна решително краката си навън.
Матю се стресна от неочакваната й реакция, но успя да я хване за лакътя, когато тя се приземи на площадката.
— Сама ще се справя — отсече Саманта и той учудено вдигна вежди, преди да поеме багажа й.
Бе взела само един куфар и брезентовата си пътна чанта и Матю с лекота ги вдигна. След като кимна на Спиро и му обясни на гръцки, че не се нуждае от помощта му, той се обърна към нея:
— Трябва да се махнем оттук, защото в противен случай перките ще ни издухат.
Саманта сви устни, но доводът му бе неоспорим. Площадката се намираше непосредствено до плажа и във въздуха все още се носеше прахолякът, вдигнат при кацането.
Освен това нямаше желание да стои под жаркото слънце. Вече се чувстваше зле със сакото, а фините й вълнени панталони, така подходящи за Англия, бяха залепнали за краката й.
Перките започнаха да набират скорост и тя забърза към мястото, където я чакаше Матю, загледан в издигащата се машина. Саманта също насочи цялото си внимание към хеликоптера, опитвайки се да откъсне поглед от мускулестото му тяло, но сякаш несъзнателно долавяше присъствието му. За първи път го виждаше без официални дрехи — практически без никакви дрехи, поправи се нервно тя — и тялото й трескаво реагираше на широките рамене и стегнатите мускули на бедрата му. Изглежда опасен, помисли си притеснено Саманта. Страхуваше се от него, сякаш й бе непознат — сякаш никога не го бе виждала…
ГЛАВА СЕДМА
Саманта стоеше пред отворената балконска врата и гледаше към морето. Въздухът ухаеше на мимоза, а алените цветове на мушкатото надзъртаха от дузината цветарници, пръснати из дворчето. Каменна нимфа изливаше вода от делва в огромен басейн, покрит с лилии.
Градинката зад него бе отделена с ограда и завършваше с тераса, от която започваха стъпалата към плажа. Застанала до плъзгащата се стъклена врата, Саманта наблюдаваше очарована синьозелените вълни, разбиващи се в брега и белоснежните платна на хоризонта.