— Това ли те притеснява? — на сантиметри от ухото й прозвуча приятният му басов глас и той прекара пръсти по зачервените й бузи. — Толкова ли е важно, че не знаеш езика?
— О, престани! — не издържа Саманта и бутна ръката му. — Много добре знаеш, че проблемът не е в това. За каква ме смяташ, за Бога! Не мислиш ли, че и аз имам някакво достойнство? О, забравих! Нали съм само една сервитьорка!
— Хей! — Той я докосна с топлата си ръка и силна тръпка премина по тялото й. — Не се гневи, че не ти казах пялата истина…
— Цялата истина?! В думите ти едва ли е имало и капка истина!
— Значи тук не ти харесва — въздъхна Матю. — Добре, трябва да призная, че обстановката е прекалено…
— Не ме интересува обстановката! — почти извика Саманта, но веднага понижи глас, изплашена да не би някой от вилата да ги чуе. — Не се преструвай, че не ме разбираш! Излъга ме, че работиш в компютърна фирма…
— Разбира се.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че работя във фирмата.
— Но няма нужда да го правиш, нали? — изгледа го подозрително Саманта.
— Защо? Ако фирмата фалира, ще остана без пукнат грош.
— Да не мислиш, че ти вярвам! — погледна го скептично тя. — А на кого е тази къща?
— На дядо ми.
— А той с какво се занимава?
— Нима не знаеш? — сви рамене Матю. После се замисли и измърмори. — Да. Откъде би могла да знаеш? Ами той…
Саманта за пръв път го виждаше толкова смутен и изведнъж всичко й стана ясно.
— Корпорацията „Аполониус”! — възкликна тя и цялата пребледня. — Имаше емблема на хеликоптера. Как се казваше дядо ти? Аристотел? За Бога, значи е истина! Нали дядо ти е Аристотел Аполониус?
Изразът му бе повече от красноречив и тя се вкопчи омаломощено в рамката на вратата. През пялото време се чудеше защо Матю я бе излъгал, но въобще не се запита кой е дядо му и разкритието я зашемети.
— Сега вече знаеш — безстрастно каза той. — Нима това променя нещата?
— И още как! — въздъхна Саманта. — Разбира се, че ги променя.
— Така ли?
— За Бога, как не разбираш! Дойдох тук с убеждението, че си обикновен човек. Не чак толкова различен от мен. Може би малко по-богат, но не толкова фрапиращо. А сега разбирам, че си внук на Аристотел Аполониус! Един ден вероятно ще наследиш тази къща и… всичко останало…
— Нима това те смущава?
— Разбира се — примига Саманта. — За каква ме вземаш?
— Извинявай, но не те разбирам.
— Така ли? — изкриви устни тя. — Добре, тогава ще ти обясня с прости думи. Аз не съм уличница и не можеш да ме купиш като вещ!
— Сам… — изгледа я загрижено той.
— Няма нужда от обяснения! — преглътна тежко Саманта и едва сдържа сълзите си, изнервена от продължителния спор. — Само намери начин да ме измъкнеш оттук. Довечера. Утре. Колкото може по-скоро.
— Искаш да си отидеш ли? — искрено се изуми Матю и тя се запита дали въобще чува думите й.
— Да — отвърна колебливо. — Искам да се махна. Нима си очаквал, че като разбера кой си, веднага ще ти простя?
— Нека говорим сериозно. Значи тук не ти харесва.
— Ти не ми харесваш! — прониза го с поглед Саманта. — Къщата е много хубава, но ние говорим за теб. И за лъжите, с които ме доведе тук!
— Но ти наистина си ядосана — усмихна се удивено той и Саманта се учуди какво още трябва да направи, за да й повярва.
— Разбира се! — възкликна тя и сви юмруци. — Радвам се, че ти е толкова смешно.
— Никак не е смешно — рече Матю, но очите му продължаваха да се смеят. Той вдигна небрежно рамене и приближи към нея. — Винаги успяваш да ме изненадаш, Сам, и това най-много ми харесва у теб.
Саманта замръзна. Безпогрешно бе доловила промяната в тона му и въобще не се изненада, когато най-безцеремонно я хвана за ръката.
— Така ли смяташ да ме успокоиш? — сърдито рече тя и опита да потисне възбудата, породена от допира му. — Искам да си отида и ако ти не ми помогнеш, ще се обадя на Пол.
— Нима? — сви устни Матю и въпреки нейната съпротива целуна дланта й. — Ами ако ти кажа, че не можеш да се измъкнеш от острова без разрешението на дядо ми? Пристанището е прекалено малко за ферибота и няма писта за самолет.
— Не ти вярвам — избухна Саманта.
— Наистина — присви очи Матю. — Нима бих те излъгал?
— И още как! — дръпна ръката си тя и поклати глава. — Ти нямаш капка срам! Пет пари не даваш за мен, важното е да получиш каквото искаш!
— Извинявай, но това бе и твоето желание — възрази Матю и очите му се спряха на устните й. — Освен това не виждам какво се е променило.
— Ти си луд! — Имаше чувството, че се блъска в стена. — Не чуваш ли какво ти говоря!
— Да, разбира се. Дразни те фактът, че не бях напълно откровен за моя произход — махна с ръка той и Саманта изведнъж се озова между прозорците и тялото му. — Затова ти се извинявам.