— Ами… добре — предаде се тя и за момент Матю изпита желание да я целуне тук, пред очите на всички. Все пак благоразумието надделя над неуправляемите инстинкти и след като я притисна до себе си, той я поведе по плажа.
Не след дълго брегът зави и двамата се озоваха пред пещерите, чиито единствени обитатели бяха чайките и раците. Гладкият под бе покрит с пясък и водорасли, а извитите сводове повтаряха песента на морето.
Намерението му да я сграбчи в прегръдките си веднага щом се скрият от любопитните погледи бе осуетено от бурния й възторг. Тя бе очарована от многобройните коридори и безкрайно удивена от подземния проход до съседния, трудно достъпен, плаж. Матю й помогна да събере миди и сподели възхищението й от красивите мраморни жили, прорязали повърхността на скалата. Дори се смяха заедно на рака пустинник, които изпълзя от камъните и я заплаши с щипките си
Реакциите й бяха съвсем непринудени и Матю бе запленен от нейния чар. Нямаше предвид физическото привличане, което също се засилваше. Изпитваше невероятно удоволствие от общуването си с нея и внезапно осъзна, че я желае само за себе си
Изводът никак не му се понрави. Не искаше страстта да замъгли разума му. Желаеше я физически и това бе всичко. След като задоволи плътта си, повече няма да се възхищава от нейните качества.
Ами ако греши? Какво ще прави, ако страстта отвори вратичка към по-дълбоко и трайно увлечение? Как би могъл след Мелиса да изтърпи болезнените травми на още една любовна връзка?
Достатъчно, отсече категорично той. Положението ставаше все по-опасно. Родителите му бяха прави. Не трябваше да я води на острова.
Удивено ахна, когато се обърна и видя Саманта да преследва дребно раче, близо до брега. Погледът му се насочи към съблазнителната извивка на бедрата и ханша й, към дълбокото деколте, разкрило белоснежната закръгленост на прекрасните й гърди
Матю стисна юмруци. В този момент не желаеше нищо друго, освен да я повали на пясъка и да я целува до припадък, но отмести поглед и каза с дрезгав от напрежение глас:
— Време е да се връщаме.
— Вече? — изправи се рязко тя и на лицето й се изписа разочарование. — Ами… добре. Ще дойдем ли пак?
— Когато пожелаеш — сдържано каза той и пое назад по пътеката.
Саманта го последва, стресната от внезапната промяна в настроението му.
Сигурно съм полудял, ядоса се той. Нали не става дума за чувства, а само за разум. Защо тогава се държа като малоумен, когато тя е почти моя?
Щом се качиха на терасата, с облекчение видя, че гостите са се раз отишли. Неколцина сервитьори разтребваха масите и подреждаха столовете. Усмивките им бяха любезни, но Матю се досети, че дългото им отсъствие е станало повод за одумки. Сигурно го бяха заклеймили, приписвайки му всички смъртни грехове. Гърците уважаваха жените си и не одобряваха подобно поведение.
— Знаеш ли как да стигнеш до стаята си? — попита Матю, когато се озоваха в хола, озарен от лъчите на залязващото слънце. Мислите му отчаяно се насочиха към гарафата с уиски в кабинета на дядо му и сърцето му трепна, когато Саманта поклати глава.
— Не, за съжаление.
Красивите й очи, които бе виждал замъглени от страст, сега излъчваха недоумение и обида. Господи, отчаяно си рече Матю. Какво да правя?
— Добре — сякаш небрежно пъхна ръце в джобовете си той.
— Мога да помоля някоя прислужничка.
— Глупости — засегна се Матю и тръгна по десния коридор. — Ела, ще ти я покажа. След това ще можеш и сама.
Зад гърба си долови тихата й въздишка, но не се обърна. За пръв път изпита облекчение при вида на красивата дървена врата в дъното на коридора и с тъжна усмивка й я посочи.
— Вечерята е в девет. Ако не можеш да се ориентираш, просто вдигни телефона.
Саманта кимна. Не бе обула обувките си, когато влязоха в къщата, и сега разликата в ръста им бе още по-отчетлива. Въпреки това, вдигна очи и смело срещна погледа му.
— Има ли нещо? — попита тихо тя и Матю затаи дъх.
— Съжалявам, аз… — поколеба се мъжът.
— Нещо лошо ли направих? — прекъсна го Саманта. Протегна ръка и докосна широките му гърди. Допирът на пръстите й го накара да трепне. — Знаеш какво имам предвид. През последния половин час не си проронил и дума.
— Въобразяваш си — едва си пое дъх Матю.
— Не — най-неочаквано възрази тя и лицето й помръкна. — Сигурно вече съжаляваш, че ме доведе тук…
— Не! — Самообладанието му се пропука, но той направи опит да говори спокойно. — Просто се нуждаем от известна самостоятелност. Тъкмо мислех да ти кажа, че…
— … по-добре никога да не си ме канил! — завърши категорично тя и, преди Матю да преодолее изненадата си, го заобиколи и влезе в апартамента.