Саманта се обличаше и ръцете й нервно потрепваха. Цялата вечер Матю щеше да бъде неотстъпно до нея, но какво ли не би дала да не присъства на семейната вечеря. Сигурно се досещаха какво се бе случило след демонстративната им разходка. Струваше й се, че той е оставил следи, които всички ще забележат. Промяната в нея бе тъй осезателна, че сякаш се излъчваше от кожата й.
Промяната обаче не засягаше материалното й положение, горчиво осъзна Саманта. За тези няколко часа светът сякаш се преобрази, но тя продължаваше да е съдържателка на малко кафене, а той — внук на Аристотел Аполониус. Трябваше да го запомни, преди да е станало късно.
Но вече бе късно. Твърде късно! Този ден се превърна в повратна точка в живота й. Днес осъзна наивната си заблуда, че може да контролира собствената си съдба. Разбра също, че неминуемо ще отхвърли предложението на Пол за женитба.
Саманта въздъхна тежко и се замисли. Какво трябваше да направи? Здравият разум, който я бе напуснал в прегръдките на Матю, сега болезнено се завръщаше. Да, за тези няколко часа тя сякаш се бе озовала на седмото небе, но разсъдъкът й подсказваше, че Матю вече бе имал подобни отношения. И вероятно не само с една жена. Трябваше да приеме този факт, макар да й причиняваше болка.
Въздъхна отново и се погледна в огледалото. Роклята бе чудесна, за разлика от настроението й. Тези хора й бяха чужди, независимо че само преди час бе държала Матю в прегръдките си и независимо от все по-силното си убеждение, че се е влюбила в него. Матю не я обичаше, а само я желаеше. Дали въобще бе обичал някого? Любов и брак — това не бе в неговия стил. Той имаше съвсем други планове за бъдещето си. Тогава какво би могла да стори?
От една страна, искаше да си замине незабелязано. Перспективата да прекарат заедно целия уикенд я изпълваше с тревога Независимо от твърдото си решение да прекъсне връзката им, много добре знаеше, че с всеки изминал ден положението ще се влошава Не искаше да свикне с присъствието му. Не искаше да й разбие сърцето.
От друга страна обаче, виждаше следващите два дни в съвсем различна светлина. Четирийсет и осем часа не бяха малко, помисли си с надежда тя. Матю можеше дори да я обикне. И след като нямаше възможност да си отиде, защо да не се възползва от подаръка на боговете?
Някой почука и прекъсна тъжните й мисли. Разкъсвана от противоречиви чувства Саманта се насочи решително към вратата. Какво друго можеше да направи? Когато се върне в Англия, ще му съобщи, че повече няма да се виждат, но сега се чувстваше безпомощна.
Когато преди час той излезе, Саманта заключи вратата след него — лек опит да облекчи гузната си съвест. Сигурно затова не влиза направо, помисли си иронично тя. След всичко, което се случи, едва ли щеше да прояви подобна сдържаност.
Оказа се обаче, че не е Матю, а майка му. Саманта я погледна с празен поглед, но почувства как тревогата й нарасна
— Саманта — обезоръжи я с усмивка Каролайн, — може ли да вляза за малко?
— Да разбира се — машинално отстъпи Саманта — Има ли нещо?
Въпросът й бе глупав. Разбира се, че имаше, след като бе дошла тук. За Бога да не би да ги е видяла? Матю спомена че не е заключил.
— За съжаление нося лоши новини — каза Каролайн и за момеят Саманта реши, че нещо се е случило с Матю. Сърцето й се сви. Следващите думи обаче разсеяха този страх и го замениха е друг. — Трябва да ти съобщя, че Матю отлетя за Лондон.
— За Лондон! — примига Саманта и Каролайн кимна.
— Да, страхувам се, че е станало някакво нещастие с Мелиса — момичето, за което бихме искали да се ожени. Естествено, когато научи, Матю веднага замина за Англия, за да бъде близо до нея.
Саманта усети как я връхлетяха едновременно объркване, изненада и възмущение. Как е могъл да замине за Лондон и да я остави тук, какъвто и да бе поводът за това! Много добре знаеше как ще се почувства! Защо бе постъпил така с нея?
— Знам, че сигурно ти е много неприятно — продължи Каролайн и Саманта разбра, че трябва да прикрие истинските си чувства. Не искаше Матю или майка му да разберат колко са я унижили. Трябваше да се престори, че постъпката му само я притеснява.
— О, Господи — обърна се тя и скришом изтри потните си длани. — Колко досадно!
— Наистина ли? — не се подведе майка му. — Постъпката му те засегна, нали? Най-много се боях от това.