— Не! — малко прибързано реагира Саманта. Не искаше да я съжаляват. — Връзката ви не беше сериозна, госпожо Пътнам. Ако Матю ви е казал друго, е преувеличил?
— Не, не е — отвърна майка му и Саманта примига. Друго и не можеше да се очаква. — От личен опит знам, че синът ми може да бъде абсолютно безчувствен.
За миг Саманта понечи да се съгласи, но тогава щеше да проличи болката, която най-отчаяно се опитваше да скрие.
— Исках само да те предупредя, че е заминал — продължи след малко Каролайн. — Разбира се, можеш да останеш до края на седмицата, ако желаеш.
Най-сетне изплю камъчето, с горчивина си помисли Саманта. Никой, и най-вече майката му, не би желал тя да остане толкова дълго. Това не бе светско парти, а семеен празник и след като Матю си бе заминал, Саманта вече нямаше повод да се задържа тук.
— Много мило от ваша страна — погледна тя напрегнатото лице на Каролайн. Майката на Матю сякаш се страхуваше, че може да се възползва от нейния трик и да се съгласи. За миг Саманта се изкуши да демонстрира колебание, но не го стори. — Все пак предпочитам да си тръгна, ако не възразявате.
— Разбира се, че не възразявам — с явно облекчение отвърна Каролайн, — но се страхувам, че няма никаква възможност до утре сутринта. Ще съобщя на Нярхос да дойде да те вземе в девет и половина. Или може би е много рано?
— За мен е добре — твърдо заяви Саманта и Каролайн се усмихна.
— Чудесно. Ще накарам секретарката ми да провери утрешните полети за Англия. Сигурна съм, че няма да има трудности. Всеки ден излитат по няколко самолета.
— Чудесно! — също така решително се усмихна Саманта, с усещането, че разговорът им е приключил. Каролайн бе постигнала целта си и можеше да си тръгне. Защо се бавеше още?
— Ами… за вечерята…
— Да? — замръзна Саманта.
— Аз… Ние предполагаме, че предпочиташ да ти я донесат в стаята — е равен тон й съобщи майка му и въпреки че до този момент Саманта имаше същото желание, безцеремонността й силно я засегна.
— О, не мисля така — възрази тя, представяйки си какво ще си кажат роднините му, ако наистина не се появи. „Бедната — ще измърморят те на неразбираемия си език — не смее да се покаже от срам, че Матю я напусна!” — Бих се радвала да се присъединя към вас, ако не възразявате. Вечерта е толкова хубава, че ще бъде жалко да я пропилея.
След няколко часа Саманта се озова на терасата, наблюдавайки луната с просълзени очи. Успешно бе прикрила чувствата си от майка му, но все пак не бе чак толкова дебелокожа. Едва събра кураж да влезе в препълнената зала и да се престори, че се чувства съвсем на място. О, тя се запозна е много нови гости и дори един от тях — братовчедът на Матю, Алекс — недвусмислено изяви желание да го замести. Въпреки това Саманта се чувстваше като външен човек и веднага след вечерята се измъкна навън.
Чудеше се какво ли прави Матю сега. Наистина ли бе необходимо да замине? В принц Джорджо ли бе проблемът, или Мелиса бе развалила годежа? Във всеки случай, Каролайн продължаваше да се надява, че Мелиса ще се ожени за Матю.
Тогава какво иска Матю от мен, подсмъркна Саманта. Просто си играе или иска да предизвика нечия ревност?
Поклати глава и се загледа в красивия пейзаж. На ярката лунна светлина морето изглеждаше черно и тайнствено, а тъмният свод над него бе осеян със сребърни точици. Тъжните звуци на мандолините, долитащи от залата, съвсем я разстроиха. Духаше лек вятър — студен бриз, който се примеси с дима на ароматна хаванска пура.
— Не ви ли харесва гледката, госпожице Максуел? — стресна я дрезгав глас, прозвучал от тъмнината, вдясно от нея.
Саманта не подозираше, че не е сама на терасата. Тя се обърна и в началото забеляза само тлеещия край на пура, а след това, когато очите й свикнаха с тъмнината, видя дядото на Матю, седнал във ветрилообразния плетен стол.
Вече се бяха виждали. Каролайн ги запозна — ако беглото й представяне на стареца можеше да се нарече запознанство. Майката на Матю твърде неохотно изпълни задължителната церемония и веднага я отведе под претекст, че иска да я запознае с другите гости. Саманта остана с впечатлението, че той веднага я забрави, но явно грешеше.
— Извинявайте за безпокойството — дръпна се тя от стената и понечи да си тръгне, — не знаех, че сте тук.
— Не ме притеснявате — намръщи се възрастният човек и посочи свободния стол срещу себе си. — Заповядайте при мен.
— Много сте любезен, но тъкмо си тръгвах — поколеба се Саманта.
— Така ли? — безцеремонно попита той, също като внука си. — Преди да ви заговоря, се чувствахте доста добре. Може би бяхте малко тъжна, но едва ли бързахте да се усамотите в стаята си.