— Мисля, че няма за какво да си говорим, господин Аполониус — въздъхна тихо тя. — Освен това трябва да си приготвя багажа. Чака ме път рано сутринта.
— Да. Каролайн ми съобщи — замълча той. — Това ваше решение ли е?
— Да — кимна Саманта.
— Матю знае ли?
— Може би — стисна устни тя. — Всъщност няма значение. Сигурно не трябваше да идвам.
— А защо дойдохте? — захапа пурата си старецът и внимателно я изгледа. Въпросът му бе съвсем естествен, но сякаш я завари неподготвена.
— Защото… Матю ме покани — погледна ярко осветената вила тя. — Съжалявам за безпокойството, което съм ви създала, но не знаех нищо за внука ви, преди да пристигна тук.
— Какво искате да кажете? Какво не сте знаели? — присви очи той и Саманта не разбра дали не й вярваше, или му залютя от дима на пурата.
— Направих грешка — отклони въпроса му тя, защото едва ли щеше да й повярва. — Но гледката много ми харесва.
— Че Матю е мой внук ли? — продължи настойчиво той.
— Да — въздъхна тя.
— Но нали сте знаели името му?
— Разбира се. Матю Пътнам.
— А неговата компания?
— Не подозирах, че е негова, но наистина ми е известна фирмата „Дж. П. Софтуер Интернешънъл”.
— Нима сте имали някакви проблеми с фирмата му? — погледна я внимателно възрастният човек. — Там ли се запознахте с Матю?
— Не — поклати глава Саманта.
— А къде тогава? Седнете и ми разкажете.
Тя сви юмруци, но ако не искаше да го обиди, трябваше да се подчини. Затова дръпна стола и неохотно се настани срещу стареца.
— Е? — подкани я той. — Как се запознахте?
— Това е дълга история — наведе глава Саманта.
— Цялата нощ е пред нас.
— — Сигурна съм, че вече знаете — усмихна се тъжно тя.
Не. Матю ми каза само, че имате малко кафене. Интересно ми е да разбера как ви се е представил?
Отново се започва, сви устни Саманта. Очевидно той не приемаше твърденията й, че не познава внука на толкова известен човек. Според него Матю й бе разказал всичко за себе си. Явно малко го познаваше.
— Подготвях бюфета на едно тържество — започна бавно тя, — на което Матю присъстваше. Край на историята.
— Начало на историята — поправи я Аристотел, пуфтейки с пурата си. — Вероятно внукът ми ви е помолил да се срещнете.
— Не, тогава не — приглушено въздъхна тя. — Вижте, аз съм сгодена и му казах, че е невъзможно да се срещаме, но Матю не е свикнал да му се отказва.
— Да, това е характерно за него — отбеляза сухо старецът. — В резултат на което е постигнал своето.
Във всяко едно отношение, помисли си Саманта, но каза само:
— Някакво подставено лице ми предложи да организирам обяд в „Дж. П. Софтуер”. Когато пристигнах, разбрах, че става дума за него.
— Подставено лице? — намръщи се Аристотел. — Кой ли може да е бил?
— Не знам — вдигна рамене тя. — Представи ми се като Бърджис.
— А-а, Виктор!
— Нима го познавате? — не успя да скрие любопитството си Саманта.
— Да — кимна старецът. — Виктор Бърджис е камериер на внука ми. Матю категорично отказа бодигард, затова назначихме Виктор.
— Бодигард ли? — изненада се Саманта. — За какво му е нужен бодигард?
— Защото е мой внук — рече Аристотел. — За съжаление има прекалено много безскрупулни хора, които са готови на всичко.
— За изнудване ли говорите? — ужаси се тя.
— Изнудване, заплахи, убийство! Списъкът е дълъг, госпожице Максуел, а Матю е независим и самостоятелен. Нали затова образува своя собствена компания. Като доказателство, че не се нуждае от мен и моите пари.
— О, сигурно не сте прав… — ахна Саманта.
— Така ли? — усмихна се възрастният човек. — Толкова ли сте сигурна? Страхувам се, че не познавате добре внука ми. За Бога, все пак един ден ще трябва да ме замести.
Той смачка угарката в кристалния пепелник и за момент Саманта изпита съчувствие към него. Въпреки всичко Аристотел обичаше внука си и в думите му се прокрадваше тъга.
— Ще трябва да ви оставя — надигна се тя, но старецът я задържа с жест.
— Казахте, че сте… сгодена — поколеба се той. — Тогава защо се съгласихте да дойдете тук?
— Защото съм глупачка — отмести ръката му Саманта и се изправи. — Не се безпокойте, господин Алолониус, повече няма да се срещам е внука ви.
ГЛАВА ДЕСЕТА
— Къде е тя? — сърдито прекоси спалнята на майка си Матю и се надвеси над Каролайн, подпрял ръце на страничните крила на тоалетката. От него се излъчваше враждебност и отражението му в огледалото бе мрачно и заплашително. Каролайн не смееше да го погледне в очите и за пръв път в живота си се изплаши.
— А ти как мислиш? — възкликна тя и направи усилие да продължи с грима си. Ръката й обаче трепна и туша се посипа по бузите й. — По дяволите! Матю, няма ли да се дръпнеш?