Господин Максуел дойде в кафенето в понеделник на обяд. И друг път го бе правил, но никога не бе подминавал масата си. Вместо да седне, той се усмихна на Деби и се насочи към стъклените полици, зад които дъщеря му приготвяше сандвичи.
— Сам — обади се той и младата жена остави буркана с лютеница. — Може ли да поговорим?
— Татко! — не знаеше как да реагира Саманта Идеята му да си говорят в кафенето бе твърде неочаквана и въпреки че се досещаше за какво ще стане дума, искаше й се да я бе предупредил.
— Може ли да поговорим? — повтори той и Саманта погледна към Деби, която се навърташе около касата.
— По-добре да влезем в офиса — рече тя. — Ще ме заместиш ли, Деб? Ще се върна бързо.
Деби кимна, очевидно заинтригувана от посещението на господин Максуел, и Саманта разтревожено поведе баща си към миниатюрния офис. Очевидно трябваше да измисли някакво приемливо обяснение. Баща й никога не се месеше в нейните работи и Деби щеше да заподозре, че се е случило нещо сериозно.
— Майка ти ме помоли да поговоря с теб — започна без заобикалки той веднага щом влязоха. — Тя е разстроена заради историята с Пол. Наистина ли искаш да развалиш годежа? Защо? Нали сте заедно от училище.
— Годежът е развален, татко — въздъхна Саманта.
— Снощи се обадих на Пол. Що се отнася до нашата връзка, проблемът е именно в нейната продължителност. Бяхме толкова неразделни, че не виждахме нищо около себе си.
— Сам — разпери безпомощно ръце господин Максуел. — Не говори така. Каква е тази твоя приумица?
— Не, татко. Аз съм убедена в правотата си. Не е честно да продължаваме. Не обичам Пол и вероятно никога не съм го обичала. Не и в истинския смисъл на думата.
— Истинският смисъл! — повтори нервно баща й. — Какво означава това? Съмнявам се дали знаеш. На мен поне не ми е известно. Това е резултат от общуването ти с онези заможни хора, нали? Те ти завъртяха главата. Втълпиха ти, че можеш да печелиш пари и бързо да забогатееш!
— Не е вярно! — възмути се Саманта. — Казах ти, че смятам да се занимавам само с кафенето. Нямам намерение да приемам нови предложения. Какво повече искаш?
— Тогава защо изведнъж скъсваш с Пол? — намръщи се баща й. — Майка ти ми каза, че нямаш друг приятел. Вярно ли е?
— Да. Вярно е. Просто не искам да се омъжа. Толкова ли е страшно?
— Да, разбира се — объркано я погледна баща й. — Нали знаеш с какво нетърпение майка ти очакваше тази сватба. Дори е направила списък на гостите и говорихме за подаръците. Освен това Пол е професионалист и знае какъв имот трябва да купите, а ние ще добавим две-три хиляди лири към ипотеката.
Не, татко. Няма да се омъжа за Пол! — отсече Саманта. — Съжалявам, но ще трябва да ви разочаровам. Този път аз ще реша кое е най-доброто за мен, а не вие.
— Този път! — намръщи се той. — Искаш да кажеш, че сме ти се бъркали в живота?
— О, татко! Знам, че винаги сте ми мислили доброто, но повярвай, ще бъде грешка да се омъжа за Пол. Абсолютно сигурна съм. По-добре, че го разбрах сега, отколкото по-късно. Всичко щеше да свърши с неприятен развод.
— Каза, че си разбрала сега? — внимателно я погледна баща й. — Защо? Какво те накара да промениш намеренията си?
Саманта бе готова да изкрещи. Вместо това, пъхна ръце в джоба на престилката и смело погледна баща си.
— Добре. Преживях любовна авантюра — потисна вълнението си тя и почака баща й да осмисли новината. След това бързо добави: — Но всичко свърши. Повече няма да го видя.
— Но нали си казала на майка си…
— Излъгах я — вдигна ръка Саманта. — Или най-малкото не й казах цялата истина. Наистина нямам приятел. Имаше и друг освен Пол, но вече го няма.
— Авантюра! — повтори слисано баща й. — О, Сам!
— Съжалявам, татко. Не исках да те засегна.
— Добре — поклати глава господин Максуел. — Сигурно не си искала. Каза ли вече на Пол?
— Не още — вдигна рамене Саманта. — Той все още мисли, че може да ме разубеди, но едва ли ще настоява, след като му разкажа всичко.
— О, Сам! — въздъхна баща й. — Наистина ме изненада. Никога не съм допускал подобно нещо.
— Да — съгласи се тя. — За твое успокоение и аз също.
Разговорът й развали настроението за целия ден. Господин Максуел излезе, без да сложи хапка в устата си, и Саманта се почувства твърде потисната. Сякаш отново бе в училище и директорът току-що я бе смъмрил. Вече бе на двайсет и четири и от две години имаше собствено заведение, а се чувстваше виновна като тийнейджър.
Малко преди да си тръгне, някой почука на вратата.
— Вече е затворено — извика тя. Грабна ключовете и багажа от офиса и бързо се придвижи между масите. — Съжалявам, но…