— Майка ти обаче ми каза съвсем друго — несъзнателно се изпусна тя. Веднага разбра че е сгрешила но вече бе твърде късно. Веждите му се свъсиха и пръстите му болезнено се впиха в раменете й.
— Майка ми ли? — повтори той. — Какво точно ти каза?
— Ами каза само, че би желала да се ожениш за Мелиса… — сви рамене Саманта
— О, Господи!
— … и че цялото ти семейство се надява на същото.
— Чудесно! — ядоса се Матю. — И ти й повярва?
— Нали ти казах, че това не ме засяга — поколеба се Саманта и мрачно заяви: — Имах достатъчно време да размисля и сега разбирам, че това е най-доброто решение. Ние сме от два различни свята, Мат. Нищо няма да се получи.
— Не говориш сериозно, нали?
— Напротив — долови колебанието му тя. — Нашата връзка е обречена. Трябваше ти разнообразие. Аз принадлежах на друг, а ти не искаше да се примириш, че бих могла да предпочета Пол пред теб.
— Но ти не беше спала с него — сви устни Матю.
— Да — вдигна глава Саманта, — защото той ме уважаваше като личност…
— Какво уважение, по дяволите! Той просто не те привлича както те привличам аз. Не омаловажавай това, което ни свързва. Беше чудесно…
— Но не беше реално — възрази тя, омаломощена от неговата близост.
— Не е вярно! — Ръцете му се спуснаха надолу по шията, към потрепващите гърди и стройната извивка на бедрата. Той я наблюдаваше, докато ръцете му се плъзгаха по тялото й и Саманта трябваше да положи невероятни усилия, за да остане неподвижна. — Всичко беше толкова истинско, толкова хубаво! Желая те, Сам! Ти си мила и безкрайно привлекателна. Искам да дойдеш при мен. Сега живея в апартамент, но ако предпочиташ, ще купя къща. Готов съм на всичко, защото те обичам. За Бога, ако поне малко държиш на мен, не ме отблъсквай!
Саманта трепна. Не можеше да повярва на ушите си. Матю бе казал, че я обича! Наистина го бе сторил! Какво да прави сега?
Изумлението й му вдъхна кураж. Той се наведе и докосна с устни ухото й.
— Защо си толкова изумена? — усмихна се тъжно и я притисна към себе си. — Да не мислиш, че предпочитам да живея в непрекъснато напрежение?
Саманта не бе в състояние да каже нито дума. Бузата й докосваше меката кожа на якето му, а устните й бяха на сантиметри от неговите. С ужас осъзна колко познато й се струваше стройното му тяло и колко ярки бяха спомените й, свързани с него.
— Не мога — промълви най-сетне тя в отчаян опит да се спаси.
Матю приглушено изстена.
— Защо не можеш? Ти ме желаеш. Сигурен съм. По-късно може дори да ме обикнеш. Готов съм да положа всички усилия, ако дойдеш при мен.
— Но не и аз — дръпна се тя, макар че устните му непреодолимо я изкушаваха. — Така ли залъгваше Мелиса, преди да разбере, че не възнамеряваш да се ожениш за нея?
— О, Господи! — изстена Матю. — Няма ли да престанеш с тази Мелиса? Повярвай, отношенията ни бяха съвсем различни. Може да съм си въобразявал, че я обичам, но сега мисля другояче. Ако въобще мога да мисля!
— Как тогава да тълкувам думите ти? — преглътна Саманта. Много добре знаеше какъв отговор ще последва, но все пак искаше да се увери. — Това предложение ли е?
— Какво предложение?
Матю отмести поглед, но тя забеляза изненадата в очите му и сърцето й се сви. Винаги бе подозирала, че няма подобно намерение. Той не се нуждаеше от съпруга — особено от такава като нея. Очевидно имаше съвсем други желания.
Саманта мигновено се дръпна, но Матю бързо възвърна самоувереността си.
— Сам — започна той и нежността в гласа му не можа да смекчи безцеремонността на думите му, — не мислиш ли, че един годеж засега ти стига?
— Ти…
Думите излетяха от устата й, преди да успее да ги подреди в свързана мисъл. В този момент вратата зад тях се отвори и в кафенето влезе Пол Уебстър.
— Сам — вдигна вежди той и гласът му прозвуча студено и подозрително. Той погледна Матю, после очите му се върнаха на Саманта. — Имаш ли някакъв проблем?
Саманта усети, че в нея напира безумен смях. Как можа да се появи именно Пол? Когато вчера му върна пръстена, той не прие развалянето на годежа сериозно. Въпреки това не го очакваше точно тази вечер. Сякаш нищо не се бе случило и тя не знаеше да се радва ли, или не.
Матю присви очи и огледа мъжа пред себе си с явна неприязън. Обстоятелството, че не успя да му съобщи за разваления си годеж, сега се превръщаше в акт на отмъщение. Дали се чудеше как да се справи със ситуацията? Може би се безпокоеше тя да не каже на Пол, че я е прелъстил.
О, не. От горчив опит знаеше, че Матю не се интересува от нищо. Не трябваше да се заблуждава, че някой от тях би си помръднал пръста за нейната чест. Матю не притежаваше и капка достойнство, а Пол нямаше да й прости.