Огледа уютната всекидневна и опита да се успокои. Имаше чудесен дом, добро семейство и с изключение на сълзливото й самосъжаление, всичко бе наред. Кафенето отново щеше да заработи с пълна пара, само че трябваше да си намери нова помощничка. Деби се омъжи прекалено бързо, макар че бебето нямаше как да чака.
Очите й отново се напълниха със сълзи и Саманта ги изтри с нетърпеливо движение. Все пак бе имала късмет. Същото можеше да се случи и с нея. А какво щеше да прави с бебе? И какво щяха да кажат родителите й?
Подсмъркна, като си спомни с какво нетърпение бе очаквала да разбере дали е бременна. За кратко време дори се бе надявала, че чака бебе от Матю. То щеше да бъде частица от него. Създание, което да се нуждае от обичта й.
Изведнъж я стресна силно трополене, после звънецът настойчиво проехтя в тихата къща. Погледна часовника си. Минаваше девет и половина. За Бога! Кой звънеше толкова късно! Нервите й се опънаха. Кой знаеше, че е тук?
Пол!
Въздъхна и неохотно се надигна от дивана. Само Пол знаеше, че не е заминала на почивка. Само Пол можеше да се отбие толкова късно. Разчу се, че вече ходи с друго момиче, но баща й вероятно го бе помолил да намине. Господин Максуел все още таеше надежда, че двамата ще се съберат и очевидно не се съобразяваше с чувствата на новата му приятелка.
Звънецът повече не се обади и Саманта спря колебливо пред вратата. Гостенинът сигурно си бе отишъл. Можеше да е някой рекламен агент, но в пощата нямаше никакви проспекти.
Отключи бързо, преди да се е разколебала и надникна през тесния процеп. Вятърът се шмугна и разпиля сухи листа из антрето. Дворната врата се люшкаше напред-назад, но посетителят сякаш бе изчезнал.
Изведнъж някой изстена в краката й и тя изпищя стреснато. На стъпалата седеше непознат мъж, прегънат на две, сякаш изпитваше остра болка. Първоначалният й импулс бе да затръшне вратата и да извика полицията, но нещо във фигурата му й се стори до болка познато.
Господи! Гърлото й се сви и вместо да хлопне вратата, тя приклекна до него. Главата му висеше отпуснато и Саманта леко я завъртя към светлината.
— Мат! — възкликна тя, изплашена да не би да има халюцинации. Не, той не можеше да седи пред нейната къща! Нали не знаеше къде живее?
Тъмните му очи се проясниха и я погледнаха, за да разсеят всичките й съмнения.
— Сам — промълви той с явно облекчение. — Нали е глупаво, за Бога? Краката ми сякаш не ме държат.
Саманта го изгледа безпомощно. Не можеше да повярва, че Матю е тук. Струваше й се, че сънува. Искаше й се да го прегърне, но разумът й надделя и тя отпусна ръце.
— Да не си болен?
— Не — засмя се леко той. — Ще ми помогнеш ли да стана? Ето защо не трябва да се пие уиски на гладен стомах.
Искаш да кажеш, че си пиян? — примига Саманта и се изправи, презирайки собствената си слабост и неговото безразличие към чувствата на околните. Сълзливите й видения се разсеяха. Не знаеше причината за посещението му, но очевидно не беше приятна.
— Не съм пиян — измърмори Матю, хвана се за рамката на вратата и бавно се надигна. — Трябваше да хапна нещо, преди да изляза от офиса. Не си спомням кога ядох за последен път.
Саманта не знаеше дали да му вярва, но отстъпи назад и внимателно го огледа. Сигурно не бе пиян, защото изглеждаше блед, изтощен и твърде отслабнал. Сякаш бе изпитал страдание не по-малко от това, което й бе причинил.
Едва сега осъзна, че е лошо облечена. Провиснали панталони, стар пуловер и вълнени терлици. Отгоре на всичко отдавна не бе ходила на фризьор и косата й се сипеше безразборно по раменете.
— Как дойде дотук? — попита тя, макар че повече се интересуваше защо е дошъл.
— С кола — обърна се Матю към черната лимузина, паркирана до бордюра. — И искам да те осведомя, че пих само една чашка за кураж в съседния локал.
— За кураж? — погледна го с недоумение Саманта. — От какво се страхуваш?
— А ти как мислиш? — подпря се на вратата той. — Може ли да вляза? Искам да говоря с теб.
— Как разбра къде живея? — не помръдна тя.
— Прерових телефонния указател — въздъхна Матю.
— Не е вярно. Адресът ни го няма.
— Добре, за Бога! Поръчах да го открият. Сега може ли да вляза, или трябва да искам разрешение от баща ти?
— Той не е тук.
— Но това е неговата къща, нали? — попита сепнато той и се успокои едва когато тя кимна — Добре, нека намерим някое по-спокойно място, за да поговорим.
— За какво? — преглътна мъчително тя.
— За нас двамата
— Така ли? — отстъпи машинално Саманта и Матю се възползва от моментната й слабост, за да влезе. Подпирайки се на закачалката, той бутна вратата и затвори очи, сякаш отново му прилоша.