Погледна го изплашено и устата й пресъхна. Кой беше той — прислужник или крадец? Чертите му не бяха типично английски и макар да не беше едър като Пол, тялото му изглеждаше стройно и стегнато. Висок бе около метър и осемдесет, косата му се нуждаеше от подстригване и очевидно сутринта не се бе бръснал. Излъчваше някаква строгост и враждебност, подсилена от черния цвят на облеклото му.
Саманта преглътна и реши, че няма друг изход, освен да си послужи с хитрост. За да заобиколи масата и да стигне до вратата, трябваше да мине покрай него. Вероятно има доста бързи реакции, прецени тя, но сигурно ще я остави на мира, ако не я смята за източник на заплаха.
— Ами… тържеството не е тук долу. — Саманта едва не извика, когато треперещите й ръце чукнаха две порцеланови чинийки. Боже! Трябва да внимава с движенията си. В противен случай, уплахата й ще проличи.
— Зная — рече той, без да се помръдне. — Извинявай, че те стреснах. Мислех, че всички са горе. Гостите на принца вече са се събрали, нали?
Саманта примига. Значи знае чия е къщата, рече си тя, но в уплахата си не можеше да прецени дали това усложнява ситуацията.
Гласът му бе приятен — дрезгав, но без характерната грубост на лондонския акцент. Ала мрачният тон я смути.
Мъжът се размърда и сърцето й неволно трепна. Не знаеше от какво се страхува, но когато зърна пред себе си ножа, с който бе разрязвала пиците, пръстите й машинално се свиха.
— Сигурно се чудиш какво правя тук — изкриви язвително устни той.
Саманта пое дълбоко дъх. Горната му устна едва се очертава, отбеляза машинално тя, но долната е пълна и чувствена. Дали е признак за чувствителна натура, или за груба сила?
— Това не ме интересува. — От притеснение гласът й се извиси. Избута една от кутиите, за да скрие ножа от погледа му. — Домакинът може би ви очаква?
Лека усмивка заигра на устните му.
— Така ли мислиш? Изглежда не го познаваш добре.
— Не — призна Саманта, съзнавайки, че той отклони въпроса й. — Защо не се качите да го видите?
Ходът й бе добре преценен. Не знаеше какво щеше да бъде поведението му в залата с гостите на принца, но поне тя можеше да извика полицията. Нямаше смисъл да проявява героизъм, защото непознатият бе много по-висок и по-силен от нея.
— Да — пъхна ръце в джобовете на коженото си яке той, — защо ли не отида да го поздравя?
Радостта й обаче бе кратка, защото тъмните му очи я пронизаха.
— А ти какво правиш тук долу?
— Аз ли? — Гласът отново й изневери и тя се изкашля, преди да продължи. — Аз… Аз само се грижа за бюфета.
— За бюфета? — повтори изумено той и Саманта разбра, че с дългия си пуловер и черния клин никак не прилича на сервитьорка. Бе свалила бялата си блуза и късата черна пола, с които подреждаше масите, само преди пет минути. Мисълта, че можеше да я завари полугола, я ужаси!
— Ами да. Прибирам съдовете, с които донесох ястията.
Тъмните му вежди се свъсиха. Носът му бе прав и добре оформен, а скулите подчертаваха хлътналите бузи. Лицето му е поразително красиво, помисли тя и веднага се укори. За съжаление той бе неканен гостенин, ако не и по-лошо. Как можеше да го харесва? Да не си е загубила ума!
Мъжът отново се размърда, приближи към масата и мислите й за външността му мигновено се изпариха. Страхът отново я завладя и когато ръката му се насочи към една от кутиите, нервите й не издържаха. Саманта сграбчи ножа с две ръце и заплашително го насочи към стомаха му.
— Не пипай — извика изплашено тя. — Махни се от масата или ще те намушкам. Повярвай, ще го направя.
Изразът му бе почти комичен. Ако не бе толкова убедена в правотата си, дори би повярвала, че е изумен не по-малко от нея. Гледаше я, сякаш си е загубила ума, после направи успокоителен жест.
— Хей, почакай…
— Не се приближавай! — отчаяно стискаше ножа Саманта и трепереше от страх.
— Моля те — предупреди я той. — Правиш ужасна грешка.
— Ти направи грешка, като се вмъкна тук — възрази тя, преценявайки разстоянието до стълбите. — По-добре се махни, защото ще извикам полиция… Ох!
Непознатият се възползва от моментното й разсейване, спусна се и изви китката й. Ножът падна на пода и преди Саманта да се дръпне, той я притегли силно към себе си.
Кой знае защо, първата й мисъл бе, че тялото му наистина е по-стегнато от това на Пол. После й мина през ума, че не е никакъв джентълмен. В противен случай не би извил толкова силно ръката й. Сякаш се боеше да не получи каратистки удар.