Доктор Де Винтер повдигна перуката си и извади протезите.
— Приемам предложението ви — предаде се Милт Бискъл. — Ако ме убедите, че жена ми ще получи участъка, който съм запазил за нея.
Де Винтер кимна и му подаде бял плик.
— Билетът ви. Разбира се, в двете посоки, защото вие ще се върнете.
„Надявам се — помисли си Бискъл. — Това ще зависи от видяното на Земята. Или по-точно от това, което ще ми позволят да видя.“
Имаше усещането, че ще му позволят да види твърде малко. Колкото е възможно по-малко.
Когато корабът се приземи, неговият гид в разкошна униформа вече го очакваше.
— Господин Бискъл? — Стройна, привлекателна, сдържана, въпреки младостта си. — Мери Ейбълсет, вашата компаньонка по време на екскурзията.
Усмихна се лъчезарно. Той беше смутен.
— Ще бъда с вас постоянно, ден и нощ.
— И през нощта ли? — едва успя да промълви.
— Да, господин Бискъл. Това ми е работата. Смятаме, че ще бъдете дезориентиран след дългата работа на Марс… За която впрочем ви поздравяваме.
Вървеше плътно до него на път към вертолета.
— Откъде ще започнем? Ню Йорк? Бродуей? Нощен клуб, театър, ресторант?
— Не, от Централния парк. Ще поседя на пейка.
— Но, мистър Бискъл, паркът го няма, той е вече паркинг за държавните служители.
— Разбирам — кимна Милт Бискъл. — Тогава във Фриско.
Тя отвори вратата на хеликоптера.
— Той също е паркинг — печално обясни госпожица Ейбълсет, разтръсквайки червените си коси. — Дяволски е пренаселено. Предложете нещо друго, господин Бискъл, останали са няколко парка — мисля, че един има в Канзас и два в Юта…
— Лоши вести — промърмори Милт. — Можем ли да спрем до този автомат за амфитамини, да си пусна десетте цента? Трябва ми стимулатор за ободряване.
— Разбира се — грациозно разреши госпожица Ейбълсет.
Бискъл отиде до близкия автомат за стимулатори и пусна монета. Тя продрънча през автомата и падна на тротоара.
— Странно — рече с недоумение Бискъл.
— Просто вашите десет цента са марсиански, направени са за по-слаба гравитация.
Той наистина се чувстваше дезориентиран. Мълчаливо наблюдаваше как тя пусна своя монета и взе опаковката.
— Вече е осем по местното време — започна госпожица Ейбълсет, — а аз още не съм вечеряла. Вие сигурно сте хапнали на борда, но защо не ме поканите на вечеря? Ще си побъбрим на бутилка черно и вие ще ми разкажете за вашите предчувствия. За вашите подозрения, че се случва нещо ужасно и цялата ви прекрасна работа около възстановяването е напълно безсмислена. Ще ми бъде интересно.
Поведе го към вертолета и двамата се притиснаха на задната седалка. Тялото й беше топло, земно. Бискъл се смути и сърцето му заудря учестено. Трябваше му доста време да свикне с тази приятна близост до жена.
— Ето какво — започна той, когато вертолетът се издигна на автопилот. — Аз съм женен, имам две деца, тук съм в командировка. Дойдох на Земята, за да се убедя, че проксимяните са победили и ние, неколцината останали живи земяни на Марс, сме всичко на всичко роби на властта от Проксима и работим за нея.
Млъкна. Нямаше нужда да обяснява. Ейбълсет се притисна още по-плътно към него.
— Вие си мислите, че съм агент на проксите, така ли?
— Не — отвърна Бискъл. — Мисля, че не сте.
При тези обстоятелства това наистина изглеждаше невероятно.
— Имам идея — започна госпожица Ейбълсет. — Защо ви трябва да се пъхате в някой шумен и препълнен хотел? Не е ли по-добре да живеете при мен, в Ню Джърси? Има много стаи и ще ми бъде приятно да ми гостувате.
— Добре — съгласи се Бискъл с чувството, че няма смисъл да спори.
— Прекрасно! — и тя даде заповед на автопилота. — И ще хапнем. Първо ще спестите пари. И второ — за маса в приличен ресторант се чака поне два часа. Колко хубаво ще бъде, когато половината наше население ще може да емигрира!
— Така е — напрегнато отвърна Бискъл. — Марс ще им хареса, ние поработихме добре. — Усети някакъв особен ентусиазъм. — Скоро и вие ще видите направеното, госпожице Ейбълсет.
— Наричайте ме Мери — помоли тя и пооправи косата си.
— Добре — каза той и бързо изгони от съзнанието си мисълта, че не е честно спрямо Фей.
— На Земята всичко се променя страхотно бързо — обясни Мери — заради ужасното пренаселяване. — И деликатно намести протезите в устата си.
— Виждам — отвърна Бискъл и също пооправи перуката и зъбите си.
„Дали пък не греша? — помисли си той. — Долу са светлините на Ню Йорк. Земята не е в руини, а населението като че ли не е пострадало. Или пък е някаква проксиманска техника за създаване на илюзии? Защо например десетте цента минаха през автомата? Не е ли това добре обмислен капан? Може би там изобщо нямаше никакъв автомат?“