На следващия ден двамата с Мери Ейбълсет посетиха един от оцелелите паркове — в южната част на Юта. Паркът беше малък, но приятно зелен и привлекателен. Милт Бискъл се разнежи при вида на тревата и подскачащата между клоните катерица. Опашката й приличаше на сивкаво поточе.
— На Марс няма катерици — промълви Бискъл.
Облечена в тънка лятна рокла, Мери Ейбълсет се изпъна по гръб и затвори очи.
— Тук е прекрасно, Милт. Вероятно Марс прилича на този парк.
Някъде в далечината се чу шум от двигатели. Милт си припомни прибоя на Тихия океан и това го очарова. Хвърли орехче на катерицата, тя изправи опашка и запрескача напред. Когато седна, стиснала ореха в лапички, Милт хвърли втори орех малко по-далеч. Катерицата започна да го търси из тревите и това му напомни една игра с котка, с тяхната сънлива котка — неговата и на брат му, някога, когато Земята не беше прнаселена и животните още не бяха извън закона. Изчакваше Кратуната — така наричаха котето — да заспи и хвърляше някакъв малък предмет в ъгъла. Кратуната се събуждаше, отваряше широко очи и ушите й щръкваха; стоеше така дълго, ослушваше се, наблюдаваше, размишляваше какъв ли е бил този шум. Милт се опечали — Кратуната сигурно е отдавна мъртва. Неговото последно животно, разрешено от закона. „Но на Марс ще бъде различно, съвсем различно…“
Докато работеше на Марс също си имаше любимец — марсианско растение. Донесе го със себе си на Земята и сега беше на малката масичка за кафе в стаята на Мери. С увиснали унило клонки. Тук очевидно не се чувстваше уютно.
— Странно, но моят кактус не разцъфна. Предполагах, че в онази влажна атмосфера…
— Заради гравитацията — сънно промърмори Мери, без да отваря очи, гърдите й се повдигаха и спускаха равномерно. — Твърде е силна.
Милт я разглеждаше внимателно и си спомни за Кратуната: дремеща, отпусната, в някакво хипнотично състояние между сън и бодърстване, когато съзнателното и безсъзнателното се сливат…
Той се протегна, взе камъче и го метна в купчина листа близо до главата на Мери. Тя мигом скочи с изплашен поглед, сутиенът й се смъкна. Ушите й щръкнаха право нагоре.
— А ние, земяните — бавно произнесе Милт, — сме изгубили контрола си над ушните мускули, Мери.
— Какво? — рече тя, примигвайки смутено.
— Нашата способност да наостряме уши е атрофирана — обясни Милт. — Останала е у кучетата и котките. Това сигурно е необяснимо за вас, тъй като вашите мускули са запазени. Затова ти допусна грешка.
— Не разбирам за какво говориш — каза Мери с раздразнение и продължи да оправя тоалета си.
— Хайде да се връщаме.
Милт се надигна. Вече не се чувстваше уютно в парка, защото не вярваше в неговата реалност. Илюзорна катерица, илюзорна трева… Ще му покажат ли някога някаква реалност, а не илюзия? Вече се съмняваше.
Катеричката си играеше с две дечица.
— Убедително — каза Милт, защото наистина беше убедително.
— Лошото е — със съчувствие произнесе Мери, — че не можете точно сега да се срещнете с доктор Де Винтер. Той можеше да ви помогне.
Гласът й бе станал изненадващо твърд.
Когато влязоха в дома на Мери, марсианското растение беше мъртво. Очевидно бе умряло от обезводняване.
— Не се опитвай да го обясниш — каза той на Мери докато гледаха изсъхналите мъртви клонки. — Знаеш за какво говоря. На Земята има повече влага, отколкото на съживения Марс. Въпреки това кактусът загина. Значи тук е сухо. Взривовете на проксите са унищожили моретата. Така ли е?
Мери не отговори.
— Не разбирам целта ви — продължи Милт. — Защо разигравате този спектакъл? Аз завърших работата си.
След продължителна пауза Мери рече:
— Може да има още планети за реконструиране.
— Толкова ли сте много?
— Не, Милт, говоря за Земята. Възстановяването на тази планета ще заеме труда на много поколения, целия талант и способности на вашите специалисти… Просто следвам твоята хипотеза — допълни накрая Мери.
— Значи Земята е следващият обект. Затова ме повикахте да дойда тук. И трябва да остана тук. — Той осъзна всичко изненадващо точно. — Няма да се върна на Марс и няма да видя Фей. Ти ще я замениш.
— Добре де — криво се усмихна Мери, — да го кажем така: ще се опитам да го направя.
Все още боса и по бански тя тръгна към него. Милт се изплаши, отстъпи, грабна мъртвия кактус и го хвърли в сметопровода.
— Сега ще посетим Музея за съвременно изкуство в Ню Йорк и ако остане време, Смитсъновия институт във Вашиннгтон. Помолиха ме да ви занимавам, за да не потънете в размишления.