— Но аз размишлявам — рече Милт, наблюдавайки я как се преоблича. И продължи мислено: „И нищо не може да ме спре, знаеш го. И всеки от реконструкторите ще мине по същия път, по който минавам аз сега. Аз съм само първият.“
— Добре ли изглеждам? — попита Мери докато начервяваше устните си пред огледалото.
— Чудесно — отговори Милт равнодушно и си помисли: „Тя ли ще посреща останалите и ще бъде ли любовница на всички? Не е като останалите, но аз не мога да уловя разликата.“
Беше някак тайнствена, но сякаш започваше да му се харесва. Беше жива, реална — независимо дали е земянка, или не. В края на краищата изгубиха война не срещу сенки, а срещу автентични живи организми. Това сякаш го поободри.
— Готова съм — с весела усмивка рапортува Мери.
Докато в Смитсъновия институт разглеждаха самолета на братя Райт, направен в най-дълбока древност, Милт Бискъл забеляза един експонат, който го заинтригува. Мери ненаситно разглеждаше полускъпоценните камъни, затова той успя да се измъкне и да застане пред затворената със стъкло секция с надпис: „Войници на Проксима“. Трима замразени прокси с мръсни и мрачни лица и с оръжия в ръце стояха в макет на убежище, направено от останките на транспортен кораб. Над главите им висеше кървав проксимански флаг. Бяха разгромени. Същества, готови да убиват или да бъдат убити.
Група земяни се бяха вторачили в експоната. Бискъл се обърна към стоящия до него мъж:
— Убедително, нали?
— Разбира се — съгласи се мъжът, белокос и с очила. — А вие участвахте ли във войната?
— Аз съм реконструктор. Инженерът на Жълтия район.
— Охо! — възкликна другият изненадан. — Виж момче, тези прокси изглеждат страшни. Сякаш сега ще слязат от макета и ще ни избият. Сражаваха се храбро, макар да загубиха войната. Трябва да им дадем дължимото.
Жената до него промърмори:
— Тяхното оръжие ме кара да изтръпвам. Прекалено реално е.
— Напълно сте права — потвърди Милт Бискъл. — Те изглеждат плашещо реални, тъй като са наистина реални.
Той прескочи бариерата и със силен ритник разби стъклото, което се разлетя на стотици парчета. Мери се затича към него, но Милт грабна оръжието от ръцете на един прокс и го насочи към нея. Тя се спря, дишаше тежко, но без да каже нито дума.
— Съгласен съм да работя за вас — каза Милт, насочил оръжието си към Мери. — Ако моята раса наистина не съществува, едва ли ще мога да реконструирам за нея колониален свят, дори ако си го представям ясно. Но искам да знам истината! Истината! Покажете ми истината и ще започна работа.
— Не, Милт — каза Мери. — Ако разбереш истината, няма да се върнеш. Тогава би обърнал оръжието към себе си. — Говореше спокойно, но твърдо.
— Тогава ще те убия. А после и себе си.
— Не е толкова лесно, Милт. Не знаеш абсолютно нищо, а страдаш. Как ли ще се чувстваш, когато видиш каква е планетата в действителност… Това е прекалено отговорно и аз не бих…
Разколеба се.
— Продължавай.
— Аз съм само… — въздъхна тежко — само гостенка.
— Но аз съм прав, нали? Признай.
— Прав си, Милт — рече Мери.
Нахълтаха двама от охраната с пистолети в ръце.
— Всичко наред ли е, госпожице Ейбълсет?
— Засега да — отвърна тя, без да откъсва поглед от оръжието на Милт. — Почакайте. — След дълга пауза продължи: — Ние, проксимяните, имаме същите гени, знаете го. Ние можем да се чифтосваме. Това не ви ли кара да се чуствате по-добре?
— Е, да — промърмори Милт. — Малко по-добре.
Чувстваше се така, сякаш беше вече обърнал оръжието към себе си. Трябваше да се съпротивлява на този порив. Значи е прав и тази жена от третата планета не е като Фей.
— Слушай сега — започна Милт. — Искам да се върна на Марс. Дойдох тук, за да разбера нещо. Вече го знам и искам да се върна. Може би ще трябва да поговоря с доктор Де Винтер, не е изключено да ми помогне. Има ли някакви възражения?
— Не — каза Мери. Изглежда започваше да го разбира. — Ти си свършил там своята работа и имаш право да се върнеш. Но ще започнеш тук, на Земята. Ще изчакаме година, може две. Марс ще бъде населен и ще ни трябва ново пространство. Пък и тук ще ти е много по-трудно… особено когато разбереш… — Опита да се усмихне, но не се получи. — Аз съм огорчена, Милт.
— Аз също. Бях огорчен още когато кактусът загина. Още тогава разбрах истината.
— Може би ще ти е интересно да разбереш, че твоят колега Кливлънд Ендрю от Червения район се е изказал на събранието вместо теб. И е разказал на всички за твоите съмнения заедно със своите собствени. Те са гласували да изпратят на Земята официален представител за разследване. Вече е на път.
— Интересно — отвърна Милт. — Но това вече не е толкова важно, нито пък ще промени нещо. — Остави оръжието. — Ще мога ли да се върна на Марс? — Чувстваше се уморен. — Предайте на доктор Де Винтер, че се връщам.