„И че ще ми трябва целия арсенал от психиатрични техники“ — допълни мислено.
— А как е с животните? — попита той. — Оцеляло ли е нещо? Котки, кучета?
Мери изгледа косо пазачите, блеснаха искриците на взаимно разбирателство, после каза нерешително:
— Може би все пак е по-добре…
— Какво е по-добре?
— Да видиш. Но само за няколко секунди. Изглежда си по-приспособен, отколкото очаквахме. — И после добави: — Да, Милт, котките и кучетата оцеляха. Живеят сред руините. Ела да видиш.
Той тръгна подире й, мислейки си: „Дали не е права — наистина ли искам да видя? Мога ли да понеса истината? Може би имат основания да я крият от мен.“
Мери се спря до една от естакадите на музея.
— Излез, Милт, и виж. А аз ще остана тук и ще те чакам.
Той бавно заслиза надолу.
И видя.
Наистина бяха само руини. Градът го нямаше, стърчаха само нащърбени основи, високи не повече от три фута. Празни площадки, между които се виждаха безкрайни редици от ненужни древни дворци, разкопани от археолози. Невъзможно бе да си представиш, че доскоро тук са живели хора — сякаш селището е било изоставено преди милиони години.
Отдясно различи някаква механична система, спуснала пипалата си към отрупаните с отломки улици. Той видя как тези пипала разбиват на прах стомана и бетон. Пръстта беше тъмнокафява, сякаш обгорена.
А наблизо стърчаха две сиви тъмни фигури. Двама прокси с ястребови носове. Светлите им естествени коси бяха събрани на високи букли, ушите им заплашително стърчаха нагоре.
„Победителите — помисли си той. — Сигурно са щастливи от тази гледка. Сигурно се радват да видят как последните останки от една планета потъват в забрава. Тук скоро ще бъде техен град с типичната им архитектура — невероятно широки улици, еднообразни къщички с еднообразни надстройки… И същества, подобни на тези, ще щъкат с бързоходните влакове насам и натам. А какво ще стане със земните кучета и котки, които живеят между руините? Едва ли ще изчезнат напълно. Ще оставят няколко в музеите и в зоологическите градини — за да им се дивят. Оцелели екземпляри от свят, който вече го няма.“
И въпреки това Мери беше права. Проксимяните имат същите гени. И ще се чифтосват с оцелелите земяни — помисли си той. Отношенията му с Мери са началото на този процес. Като видове не сме далеч един от друг. Потомството вероятно ще бъде напълно жизнеспособно. Резултатът — мислеше си той — ще бъде нова раса, не съвсем проксиманска и не съвсем земна. Нещо наистина ново и в добавка нова култура. Нещо такова вече беше виждал със собствените си очи. Може би проксите нямат тези умения, но сега, когато Марс е вече готова, може да се започне тук…
Не, не е съвсем безнадеждно…
Милт се обърна към Мери:
— Бъди добра, намери ми едно котенце, което да взема със себе си на Марс. Винаги съм обичал котетата. Особено пък на оранжеви ивици.
Единият от пазачите огледа колегите си и рече:
— Това може да се уреди, господин Бискъл. Можем да ви намерим кутре — така ли се казваше?
— По-точно маце — поправи го Мери.
По време на обратния рейс за Марс Милт Бискъл държеше кутия с оранжево коте на коленете си и кроеше планове. След петнадесетина минути ще кацне на Марс и там ще го чака доктор Де Винтер или негов представител. Но ще бъде късно. От мястото си Милт наблюдаваше аварийния люк с червена сигнална лампа. Плановете му бяха свързани с люка. Не е идеален вариант, но може да свърши работа.
Котето измъкна нокти и леко го одраска. Дръпна ръката си. Все едно — помисли си той, — Марс и без това няма да ти хареса.
Изправи се, стиснал кутията в ръка, и бързо тръгна към аварийния люк. Успя да го отвори, преди стюардесата да реагира. Пристъпи напред и люкът се затвори зад гърба му. Оказа се в тесен коридор с тежка врата в другия край.
— Господин Бискъл! — изпищя стюрдесата зад затворената врата.
Чу как тя се опитваше да я отвори. Когато с усилия открехна външната врата, котето в кутията започна да мърка.
„И ти ли?“ — помисли си Милт и се спря. Пред него беше космически студ, пустота и смърт. Усети го и дълбоко в него, като у котето, се събуди инстинктът за самозапазване. Стърчеше пред полуотворената врата с кутията в ръце, когато стюардесата го придърпа рязко назад.
— Господин Бискъл, да не сте полудял? — изхлипа тя. — Боже мой, какво правите?!
Затвори вратата и отново включи сигнализацията.
— Добре знаете какво правя — отвърна Милт. И продължи на ум: „Не си въобразявайте, че вие ме спряхте. Можех да осъществя намерението си докрай. Но реших да не го правя. Искате ли да знаете защо?“