На Трети марсиански космодром го очакваше доктор Де Винтер. Тръгнаха заедно към вертолета.
— Току-що ме информираха, че по време на полета вие…
— Истина е. Направих опит за самоубийство. Но после се отказах. Може би вие разбирате защо, вие сте психиатър…
Качи се в самолета и внимателно сложи до себе си кутията със земното котенце.
— Продължавате ли да настоявате за свой участък с Фей? — попита докторът, когато вертолетът се изкачи над зеленеещите пшенични поля на Марс. — Въпреки че… знаете, нали?
— Да — кимна Бискъл. Нямаше какво повече да добави.
— Вие, земяните, сте прекрасни!
Едва тогава Де Винтер забеляза кутията.
— Какво е това? Земно същество ли?
Разгледа го с интерес. За него то очевидно беше непозната форма на живот.
— Доста странен… организъм.
— Ще ми прави компания — поясни Милт Бискъл. — Докато работя на своя участък или… докато ви помагам на вас, проксимяните… там, на Земята.
— Да не би на това да казвате гърмяща змия? — попита докторът, като чу звуците вътре.
— Не, сега то мърка.
Милт галеше котенцето през цялото време докато вертолетът се носеше по унилото червено небе на Марс. „Контактът с нормалния земен живот ще ме спаси от лудост. И ще ми помогне да продължа работата си. Моята раса е разгромена и унищожена. Но не всички същества са изчезнали безвъзвратно. Когато реконструираме Земята, ще убедим властите да направят резерват — и продължаваше да гали котето. — Или поне можем да се надяваме…“
Де Винтер също бе потънал в размисъл. Оценяваше по достойнство стореното от инженерите на третата планета. Един великолепен симулакрон лежеше в кутията върху коленете на Милт Бискъл. Забележителен технически успех! — помисли си докторът. Този артефакт, приет от земянина за естествен организъм от близкото му минало, вероятно ще му създаде душевно равновесие. А какво ли ще си избере всеки от тях, когато цялото дело бъде завършено, и той — иска или не — ще трябва да се пробуди? И всеки от тях непременно трябва да вярва, че е единственият щастливец, притежател на единственото оцеляло същество от този напълно изчезнал скъп за тях свят.
— Ще го нарека Светкавица — рече Бискъл.
— Хубаво име — отвърна Де Винтер. И се запита: „Нима наистина не осъзнава реалното състояние на Земята? Би трябвало да се досеща, че при такава война не би могло да оцелее нищо, абсолютно нищо. Вероятно само отчанието го тласка да вярва, че все нещо е останало… например коте. Те вероятно никога няма да приемат истината докрай.“
— Това котенце — каза гордо Бискъл — ще стане най-страхотният ловец на марсиански змиевидни мишки.
— Сигурно — отвърна Де Винтер и също поглади котето.
Контактът превключи и котето започна да мърка по-силно.