– Важна е самата воля за победа – повтаряше често той. – В истинския живот няма само да печелим или само да губим. Ще има и победи, и загуби.
– И отложени заради дъжд мачове – подмяташе саркастичната Куро.
Ака поклащаше тъжно глава и отвръщаше:
– Бъркаш ръгбито с бейзбола и тениса. Мачовете по ръгби не се отлагат заради дъжд.
– И се играят дори да вали ли? – питаше смаяна Широ, която нито се интересуваше, нито имаше понятие от какъвто и да било спорт.
– Ами да – потвърждаваше напълно благовидно Ака. – Колкото и да вали, мач по ръгби не се спира или отменя. Затова всяка година толкова много състезатели се издавят по време на игра.
– Какъв ужас! – потръпваше Широ.
– Ооо, каква си глупачка. Това, разбира се, е шега – възкликваше смаяна от наивността й Куро.
– Разговорът се отплесна в друга посока, но онова, което искам да кажа, е, че и умението да губиш е едно от качествата на талантливия спортсмен – заключаваше Ао.
– И ти ежедневно тренираш добросъвестно и неуморно – додаваше Куро.
Широ бе висока и стройна с фигура на манекенка и красиво като на старинна японска кукла лице. Възхитителната й гарвановочерна коса беше дълга и блестяща и на улицата мнозина се обръщаха неволно след нея, но тя самата създаваше впечатление, че не знае какво да прави с тая хубост. Беше прекалено сериозна и така или иначе, не я биваше много в това да привлича внимание върху себе си. Свиреше изкусно и красиво на пиано, но никога не изявяваше таланта си пред непознати. Изглеждаше безкрайно щастлива само когато учеше след часовете децата да свирят. Цукуру никога не я бе виждал толкова лъчезарна и щастлива другаде. Широ казваше, че на някои деца може и да не им се удава ученето, но са природно надарени и е жалко талантът им да се погребва. Само че онова училище разполагаше единствено с наподобяващо по-скоро антика пиано и затова петимата се заеха с ентусиазъм да събират пари за ново. Работеха през лятото, обикаляха и търсеха съдействие от фирми – производителки на музикални инструменти, и така след дълги усилия успяха да купят роял. Това стана през пролетта в дванайсети клас. Пресата писа за самоотвержената им доброволна дейност.
Широ обикновено бе мълчалива, но обичаше животните и станеше ли дума за кучета и котки, лицето й мигом грейваше и тя се захласваше да говори. Твърдеше, че мечтата й е да стане ветеринарен лекар, но Цукуру никак не си я представяше да разпаря със скалпел корема на лабрадор или да бърка с ръка в задницата на кон, защото постъпеше ли в специализирано училище, щеше със сигурност да й се наложи да го прави. Баща й имаше гинекологична клиника в града.
Колкото до външността на Куро, тя беше съвсем тривиална или малко над тривиалната, но изражението й бе жизнерадостно и чаровно. Беше едра и пълничка и още на шестнайсет гърдите й вече бяха оформени и пищни. Много независима и с твърд характер, тя говореше бързо и точно толкова бързо мислеше. Успехът й по всички хуманитарни предмети беше отличен, а по математика и физика – отчайващ. Баща й имаше счетоводна къща, но изгледите Куро да продължи след време дейността му клоняха към нула. Цукуру често й помагаше да си напише домашното по математика. Ироничните й забележки почти винаги бяха остри и хапливи, но тя притежаваше своеобразно искрено чувство за хумор и разговорите с нея бяха забавни и пълни с предизвикателства. Куро четеше страстно и винаги беше с книга в ръка.
Широ и Куро бяха учили в един клас в прогимназията и се познаваха добре още преди петимата да създадат своята група. Една до друга, двете представляваха доста изумителна гледка. Надарена с артистичен талант, но стеснителна и страхотна красавица и проницателна и иронична шегаджийка. Рядка и очарователна комбинация.
Като се замисли човек, Цукуру Тадзаки бе единственият в групата без някакви характерни особености. Успехът му също беше над средния. Не проявяваше особен интерес към ученето, а просто винаги слушаше внимателно в час и не пропускаше минимума занимания и упражнения вкъщи. Беше кой знае как привикнал от малък на това. Подобно на навика непременно да си мие ръцете преди ядене и зъбите – след това. Затова, макар успехът му да не впечатляваше околните, се справяше добре по всички предмети. А и стига да нямаше проблеми, родителите му не бяха от хората, които да натякват за бележки, и нито го караха насила да ходи на подготвително училище, нито някога му бяха наемали частни учители.