Съдейки по сънищата, не можеше да заяви категорично, че става дума за празни приказки и че няма представа защо Юдзу толкова упорито е твърдяла, че я е изнасилил и тя е забременяла. Макар и все действия насън, нямаше как да избегне въпроса дали и той няма някаква вина. И не само за изнасилването. Същото се отнасяше и за убийството й. Навярно, без сам да забележи, в онази дъждовна майска нощ нещо в него бе отишло в Хамамацу и бе стиснало до смърт красивата й като на птица изящна шия.
Представи си как чука на вратата й:
– Ще ми отвориш ли? Трябва да ти кажа нещо.
Черният му дъждобран е мокър и мирише на тежък нощен дъжд.
– Цукуру, ти ли си? – пита Юдзу.
– Трябва непременно да говоря с теб. Много е важно. Затова дойдох чак в Хамамацу. Няма да отнеме много време. Отвори – настоява той и продължава да стои пред затворената врата: – Извинявай, че идвам без предупреждение, но ако се бях обадил, щеше веднага да откажеш да се видим.
Известно време Юдзу се колебае, после сваля мълком веригата на вратата. Той стиска въжето в левия си джоб.
Изкриви неволно лице. Защо трябваше да си представя такива глупости? Защо тъкмо той трябваше да удуши Юдзу?
Нямаше, разбира се, никаква причина да го прави. Никога не си бе и помислял да убие някого. Но сигурно все пак се бе опитал да я убие съвсем символично. И сам не подозираше какъв непрогледен мрак се спотайва в душата му. Разбираше само, че и у Юдзу има, види се, непрогледен мрак, който някъде много дълбоко под земята навярно се бе свързал с неговия. Той я беше удушил, защото тя по всяка вероятност е искала това. Бе чул желанието й, предало се по мрака.
– Мислиш за Юдзу, нали?
Цукуру кимна.
– Досега не преставах да се приемам за жертва, не преставах да си мислех, че съм подложен на несправедлива жестокост, и затова се чувствах дълбоко наранен. Тази рана всъщност ми съсипваше живота. Признавам, че ви мразех, вас четиримата, и се питах какво наложи точно с мен да постъпите така. В действителност обаче май не е така и не само аз съм жертва, а и незнайно кога нараних хората около себе си. При това си нанесох ответен удар.
Ери мълчеше, без да сваля очи от лицето му.
– Освен това вероятно аз съм убил Юдзу – изрече откровено Цукуру. – Вероятно аз съм почукал на вратата й през онази нощ.
– В известен смисъл.
Цукуру кимна.
– В известен смисъл аз също я убих – заяви Ери и извърна лице настрани. – Може би аз съм почукала на вратата й през онази нощ.
Цукуру се загледа в красивия й загорял профил. Открай време харесваше съвсем леко вирнатия й нос.
– До ден днешен всеки от нас живее с тази тежка мисъл – констатира Ери.
Вятърът, изглежда, спря за момент, защото пердетата замръзнаха неподвижно. Секна и потракването на лодката. Чуваше се само песента на птица – необикновена, изпълнявана сякаш на струнен инструмент мелодия.
Заслушана в нея, Ери отново си вдигна бретона с фибата, прокара леко пръсти по челото си и попита:
– Какво мислиш за дейността на Ака?
Отпадна сякаш тежък товар и времето потече по-лежерно.
– Не ми е ясно. Неговият свят е твърде далеч от моя и ми е трудно току-така да отсъдя кое е добро и кое – не.
– Лично на мен ми е невъзможно да приема това, което прави, но все пак не мога да го зачеркна с лека ръка. Нали някога той беше един от най-добрите ни приятели, не е ли така? Въпреки че вече седем-осем години не сме се виждали.
Тя отново прокара пръсти по бретона си и продължи:
– Всяка година Ака дарява определена сума на онова католическо братство, за да поддържа училището. Те са му изключително благодарни, защото са много притеснени финансово. Само че никой не го знае – желанието му е дарителят да е непременно анонимен. Освен заинтересованата страна за това знам само аз. Научих го съвсем случайно. Слушай, Цукуру, той в никакъв случай не е лош човек. Разбери го, моля те. Просто се прави на лош. Не ми е ясно защо, но навярно му се налага.
Цукуру кимна.
– Същото се отнася и за Ао – продължи Ери. – И неговата душа е все така чиста. Знам го, убедена съм в това. Просто оцеляването в тази действителност е ужасна работа. И двамата се стараят според възможностите си. Тъй че според мен ние в никакъв случай не пропиляхме себе си, не проиграхме факта, че бяхме група, едно единно цяло, пък макар и само за няколко години.
Ери отново покри лицето си с длани. Настъпи кратка тишина. После тя си свали ръцете и продължи:
– Така и оцеляхме – и ти, и аз. А оцелелите трябва да изпълнят мисията си – да продължат да живеят непоколебимо тук и сега, колкото и ограничени да са възможностите им.