– Много благодаря за поканата, но мисля, че е време да тръгвам, защото искам да се прибера по светло в Хелзинки.
Ери се разсмя:
– По светло ли? Че това е финландско лято бе, човек. Светло е до среднощ.
– Въпреки това.
Ери го разбра.
– Благодаря ти, задето дойде чак дотук, за да се видиш с мен. Достави ми истинска радост да си поговорим. Казвам го съвсем искрено. Разсея се всичко, което ми тегнеше на сърцето. Не че всяко нещо намери своето лесно разрешение, но това бе за мен истинско спасение.
– Както и за мен. Много ми помогна. Успях да се видя и със съпруга и дъщерите ти. Разбрах как живееш тук, тъй че имаше полза от идването ми във Финландия.
Двамата излязоха и тръгнаха към паркирания голф. Вървяха бавно, изживявайки всяка крачка. Накрая отново се прегърнаха. Този път Ери не плачеше. Цукуру усети на врата си кротката й усмивка. Пищната й гръд бе пълна със сила, която да продължи живота. Пръстите й на гърба му бяха силни и реални.
После Цукуру изведнъж се сети, че носи подаръци за нея и за децата. Отвори раницата си, извади ги и й ги подаде – декоративен гребен шнола от чемшир за нея и книжки с картинки от Япония за момичетата.
– Благодаря ти, Цукуру. Същият си си като някога. Неизменно мил.
– Не са нещо кой знае какво – изрече в отговор и моментално си спомни как в онази ранна вечер, когато отиде за тези подаръци, видя Сара да върви по „Омотесандо“ с онзи мъж.
Ако не му бе хрумнало да излезе за подаръци, нямаше да види тази сцена. Странна работа.
– Сбогом, Цукуру Тадзаки. Внимавай по пътя и бъди жив и здрав – изрече на раздяла Ери. – И гледай да не те хванат лоши елфи.
– Лоши елфи ли?
Ери присви очи и изкриви закачливо устни:
– Често си го казваме тук. „Гледай да не те хванат лошите елфи“, защото от незнайни времена в тукашните гори живеят какви ли не същества.
– Разбрах – разсмя се Цукуру. – Ще внимавам да не ме хванат лоши елфи.
– Ако се отвори възможност, предай на Ао и Ака, че съм добре тук.
– Ще предам.
– Знаеш ли, мисля, че не е лошо от време на време да се виждаш с тях. Или да се събирате тримата. Това със сигурност ще е добре и за теб, и за тях.
– Така е. Хубаво би било може би да се виждаме.
– Вероятно ще е добре и за мен. Не бих могла да съм с вас, но въпреки това.
Цукуру кимна:
– Щом всичко си дойде на мястото, ще се погрижа да намеря такава възможност.
– Колко странно е все пак, нали?
– Кое?
– Ами, онова прекрасно време отлетя и никога повече няма да се върне. Безброй красиви възможности изчезнаха, отнесени от времето.
Цукуру кимна мълком. Помисли си, че трябва да каже нещо, но думите му убягваха.
– Зимата по тези земи е много дълга – изрече Ери, загледана в езерото. Говореше сякаш на своето аз някъде далеч оттук. – Нощите са дълги, направо безкрайни. Всичко замръзва, превръща се в лед. Имаш чувството, че никога няма да настъпи пролет. Затова неволно се отдаваш на мрачни мисли, колкото и да се мъчиш да избягаш от тях.
Думите продължаваха да му убягват и той също като нея зарея очи в езерото. Сети се какво трябваше да каже едва след като се качи на директния полет за Нарита и закопча предпазния колан. Кой знае защо точните думи винаги идваха в главата му със закъснение.
Завъртя ключа, четирицилиндровият мотор се събуди от дългия сън и забръмча добросъвестно.
– Сбогом. Бъди здрав. И непременно спечели Сара. Сигурна съм, че ти е крайно нужна.
– Ще се опитам.
– Запомни едно нещо, Цукуру. Не си безцветен. Това е само въпрос на име. Вярно, че много те поднасяхме навремето, но го имахме за безобидна шега. Ти си прекрасният, многоцветен Цукуру Тадзаки. И продължаваш да строиш прекрасни гари. Сега си здрав и прав трийсет и шест годишен гражданин с право на глас, плащаш си данъците и успя сам да долетиш чак дотук, за да се видиш с мен. Няма нещо, което да ти липсва, тъй че бъди уверен и смел. Нужни са ти само самочувствие и кураж. Не бива да загубиш скъп за теб човек заради страх и глупава гордост.
Той включи на скорост и натисна педала за газта. После извади ръка през отворения прозорец и помаха на Ери. Вдигнала високо ръка, тя продължи да му маха дълго-дълго.
Скоро силуетът й се изгуби между дърветата и в огледалото за обратно виждане остана само плътната лятна зеленина на Финландия. Изглежда, отново задуха вятър, защото тук-там по широката повърхност на езерото се надигаха малки бели вълни. Каяк, управляван от висок мъж, приближи и мина пред тях бавно и безшумно като огромен въртящ се воден бръмбар.
Надали щеше да дойде пак тук. Навярно вече нямаше да види Ери. Всеки от тях си имаше определено място, всеки трябваше да продължи по поетия път. Или както каза Ао: Вече няма връщане назад. При тази мисъл отнякъде безшумно като вода го заля тъга – безформена, прозрачна тъга. Беше и негова, но и някаква далечна и недостижима. Остра болка прониза гърдите му, дъхът му секна.