Излезе на павирания път и спря встрани. Изключи мотора, отпусна се на кормилото и затвори очи. Наложи се да си поеме бавно и дълбоко дъх, за да регулира ритъма на сърцето си. Междувременно изведнъж усети близо до центъра на тялото си нещо ледено и твърдо, наподобяващо сърцевината на замръзнала земя, на която и година не й стига да се размрази. Родила го бе болката в гърдите и секването на дъха. За пръв път узна, че носи у себе си такова нещо.
Беше обаче закономерна болка; закономерно задъхване. Трябваше да ги усети без колебание. Трябваше от сега нататък да размразява лека-полека тази ледена сърцевина. Щеше навярно да отнеме време. Но се налагаше да го направи. А за да размрази заледената земя, му трябваше нечия топлина, защото топлината на собственото му тяло не стигаше.
Най-напред да се върне в Токио. Това щеше да е първата крачка. Завъртя ключа и отново запали мотора.
По обратния път към Хелзинки се молеше от сърце да не го хванат лошите горски елфи, за които спомена Ери. Единственото, което можеше да направи сега, бе да се моли.
18.
Останалите два дни прекара, бродейки безцелно по хелзинкските улици. От време на време валеше ситен дъжд, но не беше нещо сериозно. Цукуру вървеше и мислеше за всевъзможни неща. Имаше твърде много за какво да мисли. Трябваше по възможност, преди да се върне в Токио, да сложи в ред чувствата си. Измореше ли се от ходене или от мислене, влизаше в кафене и си поръчваше кафе и сандвич. Понякога се загубваше и не знаеше къде е, но и това не го притесняваше. Градът не беше чак толкова голям и във всички посоки вървяха трамваи, а и в известен смисъл му бе приятно да се загуби предвид състоянието на духа си. През последния ден отиде на централната гара, седна на пейка и прекара следобеда просто да наблюдава пристигащите и заминаващите влакове.
Обади се от гарата на Олга и й благодари. Разказа й, че успял да намери къщата на семейство Хаатайнен, че приятелката му наистина се изненадала да го види и че Хямеенлина е изумително красив град.
– Прекрасно. Отлично – възкликна Олга.
Личеше си, че искрено се радва.
Цукуру искаше за благодарност да я покани на вечеря, но Олга се извини, че днес майка й има рожден ден и ще празнуват семейно вкъщи. Помоли го да предаде поздравите й на Сара. Той обеща да го стори и отново й благодари за съдействието.
Привечер отиде в препоръчан му от Олга ресторант близо до пристанището, яде риба и изпи половин чаша добре охладено шампанско. После се размисли за семейство Хаатайнен. В този час четиримата със сигурност седяха край масата. А дали вятърът духаше над езерото? За какво ли мислеше точно сега Ери? Все още усещаше топлия й дъх зад ухото си.
Върна се в Токио в събота сутринта. Оправи си багажа, взе си дълга вана и прекара остатъка от деня в пълно бездействие. Мислеше веднага да позвъни на Сара и дори вдигна слушалката и набра номера, но после се отказа. Беше уж сложил чувствата си в ред, ала сега имаше нужда от малко време. През това толкова кратко пътуване се случи какво ли не и той все още не успяваше да се почувства действително в средата на Токио. Сякаш съвсем допреди малко се беше вслушвал в звука на прозрачния вятър край езерото в покрайнините на Хямеенлина. Каквото и да каже на Сара, все едно щеше да се наложи да подбира думите.
Изпра, прегледа набързо натрупалите се в негово отсъствие вестници и в късния следобед излезе да си купи нещо за ядене, но нямаше никакъв апетит. Може би поради часовата разлика му се доспа още по светло и в осем и половина се изтегна в леглото и заспа. Събуди се обаче посред нощ. Реши да почете започнатата в самолета книга, ала главата му не работеше. Затова оправи и почисти къщата и призори отново си легна и заспа. Събуди се на другия ден, неделя, преди обяд. Денят обещаваше да е горещ, затова включи климатика, направи си кафе и си препече филия с кашкавал.
Взе си душ и позвъни на Сара на домашния й телефон, който обаче бе включен на секретар: „Моля след сигнала оставете вашето съобщение“. Поколеба се какво да прави и в крайна сметка затвори. Стенният часовник показваше един следобед. Запита се дали да не й позвъни на мобилния, но размисли.
Може би в момента обядваше някъде с любовника си, защото беше още рано за ласки в кревата. В паметта му изплува образът на мъжа на средна възраст, с когото Сара вървеше за ръка по „Омотесандо“. Колкото и упорито да го пъдеше от съзнанието си, този образ се бе впил в мозъка му и не си отиваше. Изтегна се на канапето и докато мислеше против волята си за всичко това, усети как в гърба му се забиват остри игли – тънки и почти невидими. Заболя го съвсем слабо. Не потече и кръв. Навярно. Но болката си беше болка.