– Действително.
– И така, имаш ли си и друг любим мъж?
Сара премълча.
– Ще ми се да го знам, но и така да е, не те упреквам. Нямам право да искам каквото и да било от теб. Просто искам да съм наясно дали се лъжа, или не.
Сара въздъхна:
– Виж, бих желала да не използваш, ако може, думи като „права“, „задължения“, защото не обсъждаме поправки в конституцията все пак.
– Разбрах. Не се изразих добре, но както преди малко казах, аз съм доста елементарен и вероятно ми е трудно да живея с подобен проблем.
Сара пак замълча и Цукуру си представи как е стиснала силно устни.
– Изобщо не си елементарен, а само се опитваш да си мислиш, че си такъв – изрече най-сетне тихо тя.
– Сигурно, щом казваш, но не ги разбирам добре тези неща. Едно е сигурно обаче – елементарният начин на живот е подходящ за характера ми. Многократно съм нараняван, особено когато е допирало до отношения с хора. Бих искал, ако е възможно, да не ми се случва повече.
– Ясно. Честен си, затова и аз ще съм честна с теб, но те моля да ми дадеш малко време.
– Колко горе-долу?
– Ами, три дни. Днес е неделя, тъй че в сряда ще съм готова, предполагам, да ти го кажа. Да отговоря на въпроса ти. Свободен ли си в сряда вечерта?
– Свободен съм – отвърна Цукуру.
Не беше нужно да си проверява графика, защото почти никога след залез-слънце нямаше ангажименти.
– Предлагам да вечеряме заедно и да си поговорим. Честно. Съгласен ли си?
– Добре – прие Цукуру.
Разговорът приключи.
През нощта сънува необикновен сън – изпълняваше соната на пиано. Пианото бе всъщност огромен нов роял, белите клавиши на който бяха невероятно бели, а черните – невероятно черни. На стойката за ноти бе разтворена партитура голям формат. До него седеше жена в тъмна плътно прилягаща черна рокля и му отгръщаше страниците със снежнобелите си дълги пръсти, като успяваше изумително точно да улови подходящия момент. Смолисточерната й коса се спускаше чак до кръста. Всичко на това място бе като че ли съставено от бяло и черно – друг цвят не се виждаше.
Нямаше представа кой е композирал сонатата за пиано, но във всеки случай тя бе много голяма – партитурата наподобяваше дебел телефонен указател. Гъсто изписаните с ноти страници буквално чернееха. Музикалната творба бе сложна и изискваше пределна техничност на изпълнението. На всичко отгоре Цукуру виждаше за пръв път това музикално произведение, но въпреки това му бе достатъчен поглед, за да проумее мигновено същността на изразения в него всемир и да го превърне в музика. Беше същото, като да разчетеш триизмерен чертеж. Той го можеше, имаше тази изключителна способност. Обиграните му пръсти препускаха вихрено от единия до другия край на клавиатурата. Преживяването бе направо невъобразимо. Разчиташе по-бързо и по-вярно от всекиго целия този сложен и огромен по обем шифър и в същото време успяваше да му предаде правилна форма.
Свиреше, отдаден всецяло на музиката, и изведнъж вдъхновение, наподобяващо мълния през летен следобед, прониза остро тялото му. Независимо от грандиозната си структура, сонатата беше изумително красиво съзерцателна и разкриваше откровено, деликатно и прецизно същината, значението на това да живееш. Беше изключителна картина на света, която единствено музиката е в състояние да предаде, и той се чувстваше горд, че е способен да изпълнява такава музика. Бурна радост разтърсваше тялото му.
За жалост обаче, публиката като че ли не мислеше така – всички се въртяха на местата си и изглеждаха отегчени и раздразнени. Той чуваше скърцането на столове, тихото нервно покашляне. Недоумяваше как е възможно хората изобщо да не схващат достойнствата на тази музика.
Свиреше в огромна дворцова зала. Подът бе от полиран мрамор, таванът – висок и красиво остъклен. Публиката – около петдесетина души – седяха на изящни столове и слушаха музиката. Елегантни, изискани и вероятно с добро възпитание хора, но за съжаление, лишени от способността да проумеят колко изумителна е тази соната.
Постепенно шумът сред публиката стана все по-силен и по-досаден, а накрая и толкова несдържан, че заглуши музиката и дори Цукуру почти престана да чува изпълнението си. В ушите му звучеше само преднамерено ожесточаваща се шумотевица, кашляне и неприязнени въздишки. Въпреки това очите му продължаваха да попиват с огромно удоволствие партитурата, а пръстите – да препускат като омагьосани по клавиатурата.