– Да. Защото те обичам от все сърце и те желая.
– Аз също много те обичам. Досега с всяка поредна наша среща се привързвах все по-силно към теб – каза Сара, направи кратка пауза, както оставяш празно местенце в текст, и продължи: – Но сега е четири часът сутринта и дори птиците още не са се събудили. Не бих рекла, че съм в състояние да мисля нормално, затова те моля да изчакаш три дни.
– Добре, но само три дни. Това навярно ще е пределът. Ето защо ти се обаждам по никое време.
– Три дни ми стигат напълно. Ще спазя срока. Да се видим в сряда вечерта.
– Извинявай, че те събудих.
– Няма значение. Тъкмо разбрах, че и в четири сутринта времето тече. Дали навън е вече светло?
– Още не все пак. След малко обаче ще се развидели и птиците ще запеят.
– Ранобудните птици ще успеят да си наловят много червеи.
– Теоретично.
– Но няма как да го види човек, за да се убеди.
– Лека нощ.
– Ей, Цукуру.
– Какво?
– Лека нощ. Успокой се и се наспи.
Сара затвори.
19.
Гара Шинджуку е огромна. През нея дневно преминават около три милиона и петстотин хиляди пътници. Тя e официално в Книгата на Гинес като „Гарата с най-много пътници в света“. През нея минават няколко линии, най-основните от които са: Централна, Собу, Яманоте, Сайкьо, Сонан Шнджуку, Нарита експрес. Те се кръстосват и сливат в сложна плетеница. Платформите са шестнайсет. Отстрани към тях се прибавят и платформите на още две частни линии – Одакю и Кейо, както и на три линии на метрото. Истински лабиринт, който в натоварените часове се превръща в море от хора. Надигат се вълни, хорската маса сменя посоките, морето реве гръмовно, хвърля се яростно към входовете и изходите. Потоците от прекачващи се от едни на други линии пътници се сблъскват в чудовищна неразбория, а на мястото на сблъсъка се образува водовъртеж. Може би и най-великият магьосник не би могъл да разцепи това бушуващо, яростно море.
Не е за вярване, че пет дни седмично два пъти дневно – сутрин и вечер – служителите на гарата, които изобщо не са достатъчно, регулират умело и безпогрешно това страховито човешко множество. Най-сложно е в натоварените часове сутрин. Всички бързат, устремили се към своята цел. Таймерът е задействан и всеки трябва да се вмести в определеното му време. Няма приятна гара в това отношение. Човек е още сънен. Претъпканият до краен предел влак изтезава душата и тялото му. Само щастливци успяват да седнат. Цукуру не преставаше да се изумява как не избухва насилие, как това не довежда до трагични катастрофи, придружени с проливане на кръв. Няма съмнение, че ако претъпканите до крайност гари и влакове станат мишена на фанатизирани терористични групировки, резултатът ще е фатален, с ужасяващ брой жертви. Това е невъобразим кошмар и за работещите в железопътните компании, и за полицията, и разбира се, за пътниците. Само че на този етап е невъзможно да се избегне подобна трагедия. Такъв кошмар се случи в действителност през 1995 година.
Гаровите служители не престават да викат във високогорителите; апелите за ред не секват; звуковите сигнали, оповестяващи тръгването на влаковете, не спират; автоматите на входовете не престават да разчитат безмълвно огромната информация на билетите и картите. Пристигащите и тръгващите през секунда дълги влакове изригват и поглъщат систематично човешки маси, наподобяващи добре тренирани и безкрайно търпеливи домашни животни, затварят припряно врати и поемат към следващата гара. Ако, докато се качваш или слизаш по стълбищата, някой отзад те настъпи и ти събуе обувката, няма никаква възможност да си я вземеш – обувката изчезва, погълната от чудовищните движещи се пясъци, наречени час пик, и потърпевшият – тя или той – е принуден да прекара дългия ден без една обувка.
В началото на деветдесетте, още по време на „бъбъл икономиката“, влиятелен американски вестник помести на първа страница голяма снимка на слизащи по стълбище на гара Шинджуку (или може би на гара Токио, където е същото) пътници в сутрешен час пик през зимата. Всички на снимката, все отиващи на работа хора, гледат, сякаш наговорили се, в краката си, а лицата им са безжизнени и мрачни като на наблъскани в консерва риби. Според статията „Япония може вече наистина да е богата страна, но повечето японци са отпуснали така глава и изглеждат нещастни“. Снимката стана много популярна.
Цукуру нямаше представа дали повечето японци са действително нещастни, или не, но истинската причина слизащите в сутрешната блъсканица по стълбищата на гара Шинджуку хора да гледат като наговорили се надолу бе не защото са нещастни или нещо от този род, а защото си внимават в краката. Внимават да не направят погрешна стъпка; внимават да не си загубят обувка – нещо изключително съществено на огромна железопътна гара. Статията обаче не описваше фактическата обстановка, а и в повечето случаи отпуснали глава хора в тъмни връхни дрехи не изглеждат щастливи. И все пак имаше логика да наречеш нещастно едно общество, което не може да пътува за работа, без да се притеснява от опасността да си загуби обувката.