Запита се колко ли време се губи в път за работа. Допусна, че средно за това отива час-час и половина. Семеен чиновник с едно или две деца, службата на когото е в центъра на града и който се опитва да се сдобие със собствена къща, със сигурност пътува по толкова време от някое „предградие“. Излизаше, че от двайсет и четири часа два-три отиват в пътуване за и от работа. Ако имаш късмет, можеш в претъпкания влак да си четеш вестник или книга джобен формат. Сигурно е възможно даже да си слушаш симфония на Хайдн с айпода или да учиш разговорен испански. Някои навярно съумяват и да потънат със затворени очи в метафизичен размисъл. Но като цяло все пак е трудно да наречеш тези два-три часа най-полезни и най-прекрасни в човешкия живот. Колко ли време от него бива похитено и изчезва в това (вероятно) безсмислено придвижване? И до каква степен то изтощава и изхабява човека?
Но това не беше предмет за размисъл на Цукуру Тадзаки, който работеше в железопътна компания и се занимаваше основно с проектиране на гари. Животът на другите си беше техен живот. Техен, а не негов. Всеки сам да си решава доколко нещастно или напротив, щастливо е обществото, в което живее. А негова задача бе да мисли как удачно и безопасно да бъде направляван този страховит човешки поток. За това не се изискваха самооценки, а само подкрепена с доказателства ефективност. Цукуру не беше нито философ, нито политолог, а най-обикновен инженер.
Цукуру Тадзаки обичаше да съзерцава гари.
Когато отиваше на гара Шинджуку, си купуваше билет от автомат и обикновено се качваше на платформата на девета и десета линия. Там спираха и тръгваха експресите по линия Централна – влаковете за Мацумото или за Кофу. За разлика от другите платформи, претъпкани с отиващи на работа хора, на тази пътниците бяха далеч по-малко, а и влаковете не бяха толкова начесто. Цукуру сядаше на пейка и наблюдаваше какво става наоколо.
Ходеше на гарите със същото чувство, с което други ходят на концерт, на кино, на танци в някой клуб, на мач по нещо или да разглеждат витрините на магазините.
Ако му останеше свободно време и се чудеше какво да прави, отиваше на някоя гара. Същото бе и когато усещаше безпокойство или когато трябваше да обмисли нещо – някак от само себе си краката му поемаха към гара. Там си купуваше кафе от някоя лавка, сядаше на пейка и въоръжен с разписание, което винаги носеше в чантата си, следеше като прикован дали влаковете потеглят и пристигат навреме. Можеше да прекара така часове наред. Като ученик си водеше подробни бележки за всичко, което му правеше впечатление – вида на гарата, пътническия поток, работата на служителите, но сега вече не стигаше чак дотам.
Бързият влак намаляваше скорост и спираше на платформата. Вратите се отваряха, пътниците слизаха един по един. Цукуру се изпълваше с покой дори и от самата гледка. И независимо дали бе на платформа на своята компания, винаги изпитваше гордост, щом се убедеше, че влаковете се движат с прецизна точност по разписание. Безметежна, неподправена гордост. Бригадата по почистване влизаше бързо в пристигналия влак, прибираше отпадъците и оправяше седалките. Униформените гарови служители се залавяха енергично за служебните си задължения да подготвят композицията за следващия й рейс по съответния маршрут – сменяха табелите, слагаха нов номер на влака. Всичко ставаше за секунди, без пропилян миг, без никакво разтакаване. Това бе светът на Цукуру Тадзаки.
Постъпи така и на централната гара в Хелзинки. Взе си кратко разписание, седна на пейка с картонена чаша горещо кафе и се отдаде на любимото си занимание да наблюдава влаковете по дълги дестинации – сверяваше по карта закъде са и откъде пристигат. Оглеждаше слизащите пътници и другите, бързащи към съответната платформа, за да се качат на своя влак; проследяваше с поглед униформените служители на гарата и служебния персонал на влаковете и както обикновено се изпълни с безметежно спокойствие. Времето течеше неизменно и гладко. Беше досущ като на гара Шинджуку с едно-единствено изключение – липсата на гръмка информация по високоговорители. Каза си, че вероятно организацията на всички гари по света се подчинява по същество на едно и също: точност, компетентност и професионализъм. Това извика в душата му усещането за единомислие, за хармоничност, както и чувството, че със сигурност е попаднал на точното място.