Когато във вторник приключи работа, вече минаваше осем. Беше останал единствен той в целия офис. Нищо спешно и неотложно не го принуждаваше да се задържа до късно, но имаше уговорка за среща със Сара в сряда вечерта и реши да свърши някои натрупали се напоследък задачи.
Изпълни каквото си бе набелязал, изключи компютъра, прибра дисковете с важната информация и загаси осветлението. После поздрави познатия му по физиономия служител на охраната и излезе от страничния вход на сградата.
– Приятна почивка – пожела му мъжът.
Вън Цукуру се позамисли дали да не хапне някъде, но не усети глад. От друга страна, не му се прибираше веднага вкъщи, затова тръгна към гара Шинджуку и там си купи кафе. Беше гореща и влажна лятна вечер и гърбът му лепнеше от пот, но предпочиташе димящо кафе пред студена напитка. Беше въпрос на навик.
Както обикновено в този час, на девета платформа подготвяха последния за този ден експрес за Мацумото. Персоналът минаваше от вагон на вагон и оглеждаше за всеки случай, но много внимателно дали всичко е наред. Влакът бе от серията Е257 и не смайваше с великолепие като шинкансена, но Цукуру харесваше тази издържана благопристойна форма. До Шиоджири той следваше линията Централна, а оттам до Мацумото – линията Шиноно, и пристигаше в Мацумото в дванайсет без пет през нощта. Налагаше се да се движи максимално безшумно, защото до Хачиоджи минаваше през града, а след това през планински местности с много завои, тъй че не можеше да вдига голяма скорост. Затова и пътуването отнемаше толкова време, при все че разстоянието не бе голямо.
Скоро вратите на влака щяха да се отворят и пътниците вече се суетяха припряно по перона. Едни си купуваха от лавките закуски и бира, други – по няколко списания за из път. Някои вече си бяха осигурили собствен малък свят на придвижване с белите слушалки на айпод в ушите. Тук-там хора търсеха нещо по своя смартфон или разговаряха, опитвайки се да надвикат несекващите високоговорители. Появи се млада двойка – очевидно щяха да пътуват заедно. Двамата седнаха на пейка и си заговориха тихичко. Сияеха от щастие. Пред Цукуру минаха бързо две пет-шестгодишни момченца близнаци. Децата почти заспиваха, а родителите им ги държаха или по-скоро теглеха за ръка. Всяко стискаше малка електронна игра. Сред пътниците имаше двама младежи – чужденци, с тежки раници и девойка, понесла чело. Профилът й беше красив. Цукуру изпитваше лека завист към всички тези хора, устремили се към някакво далечно място. Те имаха място, където да отидат.
Цукуру Тадзаки нямаше определено място, където да отиде.
Всъщност, като се замислеше, дори не бе ходил в Мацумото, Кофу и Шиоджири. И не само там, а не бе ходил и в Хачиоджи. Независимо че на тази платформа на гара Шинджуку бе видял безброй влакове да заминават за Мацумото, нито веднъж не му бе минавала мисълта, че е възможно да се качи на някой от тях. Не му бе хрумвало дори. Защо ли?
Представи си как сяда в експреса и потегля за Мацумото. Не беше невъзможно. Пък и идеята си я биваше. Нали просто реши и тръгна за Финландия. Стига да реши, може да отиде и до Мацумото. Запита се какъв ли е този град. Как ли живеят там хората? Само че тръсна глава и прогони мислите. Беше невъзможно да успее да се върне навреме за работа сутринта. Знаеше го и без да проверява разписанието. А и утре вечер имаше уговорка за среща със Сара. Беше много важен за него ден.
Допи вече изстиналото кафе и хвърли картонената чаша в близкото кошче за боклук.
Цукуру Тадзаки няма място, където да отиде. Беше направо като теза на живота му. Той нямаше нито място, където трябва да отиде, нито място, където се налага да се върне. Нито преди, нито сега. Единственото място, с което разполагаше, бе „това, на което съм в момента“.
Не, не е така.
Всъщност само веднъж досега наистина имаше място, където да отиде. Още в гимназията реши, че иска да постъпи в технически университет в Токио и да специализира проектиране на гари, и за него то стана място, където да отиде. Учеше упорито, за да се добере до него. Класният го уведоми хладно, че с неговия успех провалът му на приемните изпити е осемдесет процента гарантиран. Цукуру обаче не се предаде и преодоля някак трудностите. За пръв път в живота си се отдаваше до такава степен на учене. Не умееше особено да се бори с другите за оценки и за успех, но поставеше ли си сериозна цел, бе в състояние да й се посвети напълно и да покаже всичко, на което е способен. Това бе откритие за него.