В резултат на усилията си Цукуру напусна Нагоя, заживя сам в Токио и непрекъснато изгаряше от желание час по-скоро да се върне в родния град и да се види с приятелите си. Там беше мястото, където да се върне. Само че пътуването насам-натам между тези две точки продължи едва година и нещо и в някакъв момент кръгът внезапно се прекъсна.
Впоследствие той вече нямаше място – нито място, където трябва да отиде, нито място, където се налага да се върне. В Нагоя бе семейството му, стаята му го чакаше непокътната, а в семейната къща живееха майка му и по-голямата от двете му сестри. По-малката също живееше в града. Веднъж-два пъти годишно Цукуру се връщаше протоколно вкъщи и домашните му се радваха от все сърце, но той нито имаше за какво да си говори с майка си и с двете си сестри, нито му бе драго, че са заедно. Те търсеха у него нещо, което той вече бе захвърлил като ненужно – някогашното момченце. И за да го възпроизведе и да им го представи отново, трябваше да разиграва фалшиви спектакли. Градът също му се струваше някак чужд, студен и безинтересен и Цукуру вече не откриваше там нищо вълнуващо, нищо мило на сърцето си.
От друга страна, Токио бе за него случайно място. Някога бе мястото, където учи, сега мястото, където работи, и само това го свързваше с него; само това го задържаше там. В този град Цукуру живееше кротко, безшумно и благоприлично, подобно на прокуден от родината си бежанец, който внимава да не създава недоразумения и неприятности, за да не му отнемат разрешителното за пребиваване. Цукуру бе едва ли не бежанец от собствения си живот, намерил подслон в този урбанистичен гигант наречен Токио – идеалното убежище за онези, които искат да останат анонимни.
Нямаше хора, които да определи като близки свои приятели. Раздели се с няколкото жени, с които имаше връзка. Отношенията му с тях бяха безбурни, радялата – кротка и тиха. Нито една не му легна на сърцето. Не търсеше такава връзка, а вероятно и нито една от жените не очакваше от него силни чувства. Изобщо отношения петдесет на петдесет.
Сякаш, когато навърших двайсет, животът ми спря на тази точка, помисли си Цукуру на пейката на гара Шинджуку. Дните след това трудно биха могли да се нарекат смислени. Месеците и години минаваха край него като слаб ветрец, без да оставят рана, печал, разтърсващо чувство или нещо, за което да си спомня с радост. Скоро навлизаше в средна възраст. Не, дотогава имаше още малко време, но във всеки случай вече не беше млад.
Всъщност и Ери би могла в известен смисъл да се нарече изгнаник от живота. Тя също бе захвърлила с наранено сърце всевъзможни неща и бе напуснала родината си. Беше избрала сама своя нов свят Финландия и сега имаше съпруг и две дъщери, както и керамиката, в която влагаше душа и сърце. Имаше си лятна къща край езеро и игриво куче. Вече говореше и финландски. Бавно, но упорито Ери бе създала там своя малък космос. За разлика от мен, помисли си.
Погледна часовника си „Таг хоер“ на лявата китка. Беше девет без десет. Пътниците започваха да се качват в експреса. Понесли своя багаж, те влизаха един по един във вагоните и се настаняваха на запазените си места. Хората поставяха багажа си над седалките, поемаха си с удоволствие дъх в добре охладените вагони и пиеха студени напитки. Всичко това Цукуру виждаше през прозорците на влака.
Часовникът, истинска рядкост, бе наследство от баща му. Представляваше красива антика от началото на шейсетте години на миналия век. Ако го свалеше от ръката си, за три дни пружината се отпускаше и стрелките замръзваха, но това неудобство, напротив, му харесваше. Часовникът беше удивително прецизно произведение на механиката или даже би могъл да се нарече произведение на приложното изкуство. Вътре нямаше и помен от кварц и микрочипове – всичко в него работеше благодарение на прецизна пружина и зъбни колелца. И дори сега, след половин век вярна служба, показваше удивително точно времето.
Цукуру никога не си беше купувал сам часовник и винаги носеше без особен ентусиазъм нечий евтин подарък, защото му стигаше да знае точното време. Това бе разбирането му за часовник. Прост електронен „Кашио“ му вършеше чудесна работа за ежедневни нужди. Затова, когато след смъртта на баща си получи като дар за спомен от него този скъп часовник, не изпита дълбоко вълнение. Трябваше само да се навива пружината, тъй че започна да го носи непрестанно като своеобразно задължение и в крайна сметка го хареса окончателно. Усещаше приятно тежестта му до кожата си, радваше го едва доловимият звук, който механизмът издава. Освен това много по-често отпреди проверяваше колко е часът. И всеки път в съзнанието му изплуваше едва забележимо образът на баща му.