Всъщност, откровено казано, Цукуру не помнеше особено добре баща си и мисълта за него не будеше сладка болка в душата му. Не се сещаше като дете, а вече и като по-голям да са ходили някъде само двамата или да са разговаряли приятелски. Баща му бе по принцип мълчалив или поне вкъщи рядко отваряше уста, но пък работеше много и почти не се прибираше. Сега на Цукуру дори му минаваше през ума, че може да е имал любовница.
За него той беше не толкова баща, а по-скоро нещо като високопоставен роднина и всъщност като дете го отглеждаха и възпитаваха майка му и двете му сестри. Цукуру нямаше ни най-малка представа какъв е животът на баща му, какви са идеите и ценностната му система, с какво точно се занимава всеки ден. Узна малко по малко, че е роден в префектура Гифу, че е загубил родителите си още като дете и е отгледан от чичо си, който бил монах. Завършил някак гимназия, създал фирмата от нула, постигнал зашеметяващ успех и натрупал семейното състояние. Не обичаше да разказва какви трудности е преживял – нещо необикновено за човек с неговата съдба. Може би е предпочитал да не си спомня подобни неща, помисли си Цукуру. Но така или иначе, нямаше съмнение, че баща му е необикновен талант за бизнес; талант да вземе незабавно нужното и да изхвърли безполезното. Макар отчасти, по-голямата от двете му сестри бе наследила бащиния им бизнес нюх, а по-малката, пак отчасти – ведрата общителност на майка им. Цукуру не бе наследил нищичко и от двамата.
Баща му не спря да пуши по над петдесет цигари дневно, разболя се от рак на белите дробове и умря. Когато Цукуру отиде да го посети в болницата, той вече беше останал съвсем без глас и колкото и да се опитваше да му каже нещо, така и не успя, а след месец издъхна на болничното легло. На сина си остави едностайния апартамент в „Джиюгаока“, банкова сметка с голяма сума и този автоматичен „Таг хоер“.
Всъщност му остави и още нещо – името Цукуру Тадзаки.
Когато обяви, че иска да следва в технически университет в Токио, баща му много се разочарова, че единственият му син не проявява никакво желание да наследи семейния бизнес с недвижими имоти, който бе създал от нулата. От друга страна обаче, одобри намерението му да стане инженер и заяви, че щом е решил да учи в Токио, е готов с радост да даде пари за това, защото е чудесно Цукуру да придобие умения да създава неща, които имат форма – нещо полезно за обществото. Закле го да учи упорито, да изгражда любимите си гари и да оправдае името Цукуру, което лично му бе дал. Изглеждаше радостен. Цукуру май за пръв и последен път виждаше баща си толкова радостен.
В девет, точно по разписание, експресът за Мацумото се отлепи от платформата и потегли. Цукуру изчака на пейката, докато влакът набере скорост и светлините му изчезнат нататък по линията в лятната нощ. След като замина и последният за деня влак, наоколо изведнъж стана пусто и сякаш целият град леко притъмня като театрална сцена след края на представление. Цукуру стана от пейката и тръгна бавно надолу по стълбището.
Напусна гарата, влезе в малък ресторант наблизо, настани се на бара и си поръча руло „Стефани“ и картофена салата, но изяде едва половината и от двете. Не че не бяха вкусни – ресторантът се славеше със своето руло „Стефани“, – а просто нямаше апетит. Както обикновено остави и бирата си наполовина недопита.
Качи се на влак, прибра се вкъщи и си взе душ. Насапуниса се старателно и отми потта от тялото си. После си облече маслиненозелената хавлия, която му бе подарък за трийсетия рожден ден от тогавашната му приятелка, седна на стол на балкона и гален от вечерния вятър, се заслуша в приглушения шум на града. Наближаваше единайсет, ала все още не му се спеше.
Спомни си времето, когато като студент мислеше единствено за смъртта. Беше преди шестнайсет години. През онези дни имаше чувството, че ако се втренчи дълбоко в себе си, не след дълго сърцето му ще спре от само себе си; ако напрегне съзнанието си и се фокусира в една точка в него, със сигурност ще го прободе смъртоносно, както събраните в лупа слънчеви лъчи подпалват и правят дупка в хартия. Надяваше се от дън душа да стане така, ала противно на волята му минаха няколко месеца, а сърцето му така и не спря. Сърцето не спира толкова лесно.
Някъде далеч се чу рев на хеликоптер. Изглежда, приближаваше, понеже ревът постепенно се засили. Цукуру вдигна поглед към небето, за да зърне сянката на машината, защото му се стори, че пристига пратеник с важно послание, но преди хеликоптерът изобщо да се появи, шумът на пропелера се отдалечи и заглъхна на запад и остави след себе си само мекия откъслечен шум на града.