Изведнъж го осени мисълта, че Широ навярно е целяла групата на петимата да се разпадне. Седнал на стол на балкона, Цукуру започна лека-полека да придава форма на тази вероятност.
В гимназията петимата бяха толкова плътно свързани един с друг, че помежду им нямаше и пролука. Приемаха се взаимно такива каквито са и се разбираха. И всеки бе дълбоко щастлив. Само че подобно върховно блаженство не продължава вечно. Раят си отива незабелязано. Хората се развиват с различна бързина и в различна посока. Може би с течение на времето изникват неизбежни разногласия, образуват се едва видими пукнатини и май не спират на ниво едва видими.
Изглежда, Широ не е издържала психически на напрежението на онова, което е трябвало да настъпи. Може би е чувствала, че и тя, подобно на корабокрушенец, повлечен към дъното от образувалия се от потъването на кораба водовъртеж, ще бъде замесена в разпада и ще пострада фатално от разкъсването на душевното единство на приятелите си.
Цукуру можеше донякъде да разбере това усещане. Впрочем можеше да го разбере сега. Вероятно напрежението от сексуалното въздържание да бе започнало да си казва своето, предположи той. Сигурно и неговите толкова ярки еротични сънища впоследствие да бяха продължение от това напрежение, причинило нещо – неизвестно какво – и на другите четирима.
Може би Широ се бе опитвала да излезе от това състояние, може би не е била в състояние да издържа повече на тези твърде тесни човешки отношения, изискващи непрестанен контрол на страстите. От петимата тя безспорно бе най-чувствителната и най-рано бе доловила скрибуцането, но не са й стигнали сили сама да се измъкне от този кръг. Не беше чак толкова силна. Затова бе нарочила него за отстъпник. По онова време Цукуру бе първият от групата, напуснал кръга, и затова и най-слабото звено на нерушимия съюз. Или казано с други думи, отговаряше на изискването да бъде наказан. И когато някой я е изнасилил – вероятно никога нямаше да стане ясно кой и при какви обстоятелства я бе забременил, – тя, изпаднала в истерия от шока, бе мобилизирала всичките си сили и бе откъснала това най-слабо звено, както дръпваш аварийна спирачка на влак.
В този ред на мисли много неща изглеждаха правдоподобни. Може би някаква инстинктивна повеля я бе накарала да го превърне в трамплин и с негова помощ да успее да се прехвърли през стената на крепостта. Нищо чудно да е усещала интуитивно, че и да го постави в такова положение, Цукуру Тадзаки ще успее да се оправи както само той си знае. Нали и Ери бе стигнала до същото заключение.
Цукуру Тадзаки, който следва спокойно и чудесно своя ритъм на живот.
Цукуру стана от стола и влезе в дневната. Извади от шкафа бутилката „Къти Сарк“, наля си чаша и отново излезе на балкона. Седна на стола и известно време притиска слепоочието си с показалеца на дясната ръка.
Не следваше нито спокойно, нито чудесно своя ритъм на живот. Беше въпрос на баланс – просто по навик разпределяше добре тежестта вдясно и вляво на опорната точка и на хората това сигурно им изглеждаше страхотно, при все че не бе никак лесно и изискваше много време. Освен това идеалното равновесие не означава, че тежестта върху опорната точка става поне мъничко по-лека.
Въпреки всичко прости на Широ, тоест на Юдзу. Дълбоко наранена, тя се бе опитала да се защити. Като слаб човек Юдзу не е можела да се отбранява, скрита в твърда черупка. Пред надвисналата опасност тя се беше опитала с цената на всичко да намери поне малко по-безопасно място и не бе имала душевна свобода да подбира средствата. Кой би я упрекнал? Само че колкото и надалеч да се бе опитала да избяга, така и не бе успяла. Тъмната сянка на насилието я бе последвала неотклонно по петите. Ери го нарече „зъл дух“. И през една тиха дъждовна майска нощ въпросното нещо беше почукало на вратата й, беше метнало въже на изящната й красива шия и я беше удушило – може би на предварително набелязаното място и в предварително набелязаното време.
Цукуру се върна в стаята, грабна слушалката и без да се замисля особено, набра номера на Сара. Но на третото позвъняване си даде сметка какво прави и затвори телефона. Вече беше късно, а и на другия ден щеше да я види и да разговаря с нея. Нямаше нужда от половинчати и безразборни приказки и той го разбираше. Щеше му се обаче да чуе сега и веднага гласа й, което му дойде някак естествено, отвътре, и просто му беше трудно да потисне това желание.
Сложи плочата с изпълнението на Лазар Берман на „Години на странстване“, пусна я, успокои духа си и се заслуша в музиката. Представи си гледката с езерото в Хямеенлина. Лекият вятър развяваше бялото перде, а вълните в езерото полюляваха вързаната на кея малка лодка, тя се удряше леко в брега и наоколо се разнасяше ритмично потракване. В гората птиците учеха малките си да пеят. В косата на Ери се бе съхранил ароматът на цитрусов шампоан. Гърдите й, меки и пищни, таяха в себе си тайнствения смисъл на продължението на живота. Старецът с киселата физиономия, който му показа пътя, се изхрачи ядно в лятната трева. Кучето размаха щастливо опашка и скочи в багажника на реното. Цукуру си припомняше всичко това и болката в гърдите му се върна.