Във всеки случай думите на Бъд се отнасяха за три или четири летни вили на нос Брийдс, плюс няколко ремонтирани фермерски къщи във вътрешността и новия пансион.
Бъд завърши с тъжно кимване.
— Всичко се промени тук, след като замина. Едва ли ще познаеш града. — Залюля се със стола и въздъхна. — Значи си дошъл да продадеш къщата?
Хач леко се стегна.
— Не, дошъл съм да живея тук. Поне през останалата част от лятото.
— Наистина ли? — попита Бъд. — На почивка?
— Вече ти казах — отвърна Хач, като се опита да поддържа небрежен тон. — Тук съм по една деликатна работа. Обещавам ти, Бъд, че няма да бъде пазена дълго време в тайна.
Леко засегнат, Бъд се облегна назад.
— Знаеш, че няма да проявя интерес към бизнесделата ти. Но доколкото разбрах, ти си лекар.
— Така е. И точно с това ще се занимавам тук.
Хач отпи от бирата си и тайно погледна часовника си.
— Но, Малин — каза бакалинът и неловко се размърда на стола си, — ние си имаме доктор в града. Доктор Фрейзиър. Той е здрав като бик и може да проживее още двайсетина години.
— Е, малко арсеник в чая му може да уреди тази работа — рече Хач.
Бакалинът го погледна разтревожен.
— Не се безпокой, Бъд — усмихна се в отговор Хач, — няма да конкурирам доктор Фрейзиър.
Припомни си още веднъж, че чувството му за хумор не можеше да се ползва с популярност в селския Мейн.
— Това — добре. — Бъд изгледа косо госта си. — Тогава значи работата ти е свързана с онези вертолети.
Хач го погледна озадачен.
— Вчера беше. Хубав, ясен ден. Долетяха два вертолета. Ама големи бяха. Прелетяха право над града и се насочиха към островите. Видях ги да висят бая време над остров Рагид. Помислих си, че са от военната база. — Изражението на Бъд стана загадъчно. — Ала може и да не са били оттам.
Изскърцването на летящите врати спести на Хач необходимостта да отговори. Той изчака, докато Бъд се затътри тежко да обслужи клиента си.
— Бизнесът май върви добре — рече той, когато Бъд се върна.
— Едва ли — отвърна Бъд. — Извън сезона населението се свива до осемстотин души.
Хач си помисли, че населението на Стормхейвън винаги си бе било в тези рамки.
— Ами да — продължи Бъд, — децата просто си заминават след като завършат училище. Не искат да останат в града. Отиват в големите градове — Бангор, Огъста. Едно дори стигна до Бостън. През последните три години заминаха пет деца. Ако не бяха летовниците, или онзи нудистки лагер в Пайн нек, едва ли щях да завъртя и два петака в касата си.
Хач кимна леко. Бъд очевидно преуспяваше, но щеше да бъде неучтиво да не се съгласи с него в собствения му магазин. „Нудисткият лагер“, за който говореше, бе всъщност колония на артисти, разположена в старо имение в боровата гора на десетина мили от брега. Хач си спомни, че преди трийсетина години изваждащ кошовете си за омари рибар бе видял за пръв път нудист на плажа. Паметта в това крайбрежно градче от Мейн бе наистина дълга.
— А как е майка ти? — попита Бъд.
— Почина през 1985 година. От рак.
— Съжалявам много. — Хач усети, че Бъд бе искрен. — Тя бе добра жена и възпита… един добър син.
След кратко мълчание Бъд се облегна отново на стола и обърна бирата си.
— Срещна ли се вече с Клеър? — попита той възможно най-небрежно.
Хач забави отговора си.
— Тя тук ли е? — отвърна той със същата небрежност.
— Аха — рече Бъд. — Настъпиха някои промени в живота й. А ти? Имаш ли семейство?
Хач се усмихна.
— Нямам съпруга. Поне още не.
Той остави празната си бутилка и се изправи. Време беше вече да си ходи.
— Бъд, беше страхотно да те видя. Мисля, че е време да отида да си сготвя вечеря.
Бъд кимна, потупа го по гърба, докато Хач си проправяше път из магазина. Хвана летящата врата, а Бъд се прокашля.
— Има още едно нещо, Малин.
Хач се смръзна. Съзнаваше, че дотук се бе отървал твърде лесно. Изчака разтревожен въпроса, който бе неминуем.
— Внимавай с тези захарни пръчки — рече важно Бъд. — Нали знаеш, зъбите ти няма да издържат вечно.
7.
Хач излезе на палубата на „Плейн Джейн“, протегна се, а след това огледа с присвити очи пристанището. Град Стормхейвън бе тих, почти задрямал под ярката светлина на юлския следобед и той бе благодарен за тишината. Предишната вечер бе погълнал бифтека си с малко повече джин „Бийфитър“, отколкото бе възнамерявал, а на сутринта се събуди с първия си махмурлук от почти десетина години.
Това бе ден, белязан от няколко „първи“ събития: първият ден, който прекара в кабината на лодка, откакто се бе завърнал от пътуването си до Амазонка. Беше забравил колко спокойно можеше да прекара в компанията единствено на леко полюшващите го вълни. Това бе и първият ден от години насам, в който нямаше кой знае какво да прави. Лабораторията му бе вече затворена за месец август и Брус, смаяният му асистент, бе отпратен да опише първоначалните резултати под надзора на негов колега. Къщата в Кеймбридж бе заключена, а на икономката бе съобщено, че няма да се върне преди септември. Ягуарът му бе паркиран колкото е възможно по-дискретно на празния паркинг зад стария железарски магазин „От бряг до бряг“.