Той отново замлъкна за миг.
— През 1696-а година Едуард Окъм се превърнал в най-опасния пират, кръстосвал моретата. Корабите от флотилията му били натоварени догоре с насъбраната плячка, били трудноповратливи, с ниска водолиния. Следващата буря или дори случайна среща с някой боен кораб можела да нанесе смъртоносен удар на флотилията му. Той все отлагал да скрие съкровището си а вече отчаяно искал да го стори. Една случайна среща с архитект му дала отговора.
Найдълман се облегна на перилата и вятърът разроши косата му.
— Окъм пленил този архитект и го натоварил със задачата да проектира шахта, в която да скрие съкровището. Шахта, тъй непристъпна, че да възпре и най-добре екипирания търсач на съкровища. Всичко вървяло по план. Шахтата била построена, съкровището — складирано. И тогава, когато пиратът се отправил в поредния си рейд на смърт и опустошение, се появила ръката на провидението. Ред Нед Окъм загинал. От този ден нататък неговото съкровище почива на дъното на Наводнената шахта и чака времето, когато технологиите и човешката смелост най-сетне ще го извадят и ще го върнат отново на света.
Найдълман пое дълбоко дъх.
— Въпреки огромната стойност на това съкровище, въпреки най-упоритите усилия, всички досега са се проваляли да извадят нещо ценно от шахтата. С изключение на това.
Изведнъж капитанът вдигна ръка, стиснал нещо между пръстите си. Лъчите на залязващото слънце заблещукаха и заиграха тъй ослепително, че пръстите му сякаш пламнаха. Сред събралите се хора се понесе шепот на удивление и изненада.
Хач се наведе на перилата, за да види по-добре. „Боже мой — помисли си той — това трябва да е златото, извадено със сондата на «Златотърсачи» преди повече от сто години.“
Найдълман задържа златната спирала над главата си доста дълго без да помръдне. След това отново заговори:
— Има хора, които твърдят, че на дъното на Наводнената шахта няма никакво съкровище. На тези песимисти аз отвръщам: вижте това.
Залязващото слънце обагряше водата и кораба в здрачно розово. Той се обърна към прозорците на ходовата рубка на „Грифин“. Взе малък чук, постави златния къс върху покрива й и го прикова с един удар. Отдръпна се, за да се обърне отново към групата си. Златото заблещука върху кабината.
— Днес — рече той, — останалата част от съкровището на Окъм лежи на дъното на шахтата, необезпокоявана от слънцето и дъжда в продължение на триста години. Ала утрешният ден ще сложи началото на края на тази дълга почивка. Защото ключът, който е бил загубен, отново бе намерен. И преди лятото да свърши, съкровището вече няма да спи своя спокоен сън.
Той направи пауза, за да огледа сбралите се кораби.
— Има много неща за вършене. Трябва да разчистим боклуците от предишните провали и да направим острова отново безопасен. Трябва да определим точното местоположение на оригиналната шахта. След това — да намерим и да затворим скрития подводен канал, който позволява нахлуването на морската вода. Трябва да изпомпим водата от шахтата и да я обезопасим, за да проникнем в помещението със съкровището. Предизвикателството е огромно. Но ние сме дошли, снабдени с технологии, които са повече от адекватни да отговорят на това предизвикателство. Ще си имаме работа с може би най-изкусното създание на човешкия ум от седемнайсети век. Ала Наводнената шахта не може да си съперничи с постиженията на двайсети век. С помощта на всички вас, които сте се събрали тук, ние ще осъществим най-голямото — и най-прочутото — морско спасяване в историята.
Нададоха се одобрителни възгласи, ала Найдълман ги спря с вдигнатата си длан.
— Днес сред нас е доктор Малин Хач. Благодарение на неговата щедрост стана възможно началото на това начинание. И той, повече от всеки друг, знае, че сме тук за нещо повече от златото. Ние сме тук заради историята. Ние сме тук заради познанието. И ние сме тук, за да направим така, че най-сетне саможертвата на онези храбри хора преди нас да не изглежда безсмислена и напразна.
Найдълман кимна отсечено и отстъпи от релинга. Чуха се разпокъсани ръкопляскания, лек водопад, който се спусна над вълните, а после в един миг групата избухна в спонтанни викове: хората размахваха ръце, подхвърляха шапките си във въздуха — това бяха викове на възбуда, на радост и вълнение, които се носеха във весел кръг около „Грифин.“ Хач се улови, че и той вика, а по бузата му се стече самотна сълза и той изпита невероятното чувство, че Джони наднича иззад рамото му, че гледа всичко случващо се с ироничен интерес, че копнее по своему най-сетне да намери покой.