8.
На следващия ден Хач стоеше зад щурвала на „Плейн Джейн“ и наблюдаваше приготовленията около себе си. Усещаше как въпреки собственото му желание, вълнението му се засилва. Двете радиостанции в рубката — едната следеше всички разговори, а другата бе настроена на медицинския канал — от време на време изпращяваха и избълваха кратки разговори. Океанът бе тих, с едва забележим мъртвак и лек бриз откъм открито море. Този ден вездесъщата мъгла бе по-поносима и островът бе сякаш обвит с тънка марля. Беше чудесен ден за разтоварване и капитан Найдълман се възползва в пълна степен от това.
Макар „Плейн Джейн“ да бе закотвена на същото място като предишната вечер — току до рифа на остров Рагид — пейзажът се беше променил много. Подготовката бе започнала след залез слънце и продължи с пълна сила след като слънцето изгря. Огромната морска баржа сега бе задържана от разставените от водолазния екип две котви с тежки вериги пред източния бряг. Хач видя, че плаващият кран бе закотвен до западния бряг на острова и дългата му хидравлична стрела висеше над брега като опашката на скорпион, готова да отскубне съкровището, търсено повече от двеста години. В сянката му бе „Грифин“, командният кораб на Найдълман. Хач едва успя да различи изправената, слаба фигура на капитана на крилото на мостика: — той също наблюдаваше развитието на събитията.
Големият изследователски кораб — „Серберъс“ — си стоеше извън мъгливия покров, неподвижен, сякаш не благоволяваше да приближи сушата. Двата катера — с имена „Наяд“ и „Грампъс“ — бяха свалили екипи от хора на брега рано сутринта и сега работеха в открито море. Като съдеше по курса на „Наяд“, Хач прецени, че катерът картира морското дъно. „Грампъс“ снемаше пеленги и координати на острова с оборудване, което не му бе познато.
Хач продължи да наблюдава какво се вършеше около него, докато погледът му не се спря на самия остров. Усети как стомахът му се свива. Може би това бе болка, която никога нямаше да отмине. Но той вече бе взел решение и този факт снемаше голям товар от раменете му. Всяка сутрин се събуждаше с убеждението, че решението му е правилно. Предишната нощ дори се улови, че размишлява за това какво ще прави с близо един милиард долара. И тогава взе решение: ще ги вложи всичките, до последния цент, във фондация на името на брат си.
Внезапно проблясване на острова привлече погледа му и веднага потъна в мъглата. Знаеше, че някъде там екипът вече работеше, локализираше стари шахти, прекарваше сигурни въжени парапети, етикираше стари боклуци, скрити от високата трева, които по-късно да бъдат изнесени.
В съзнанието му изникнаха стиховете от „Висока коприва“:
Знаеше, че други екипи вече вземат проби от крепежа на неизброимите срутени шахти. Тези проби щяха да бъдат датирани с въглерод–14 в лабораторията на „Серберъс“, за да се установи възрастта им при опит да се намери оригиналната шахта — Наводнената. Той извади бинокъла и го насочи към терена, докато не успя да засече един от екипите — хората изглеждаха като бледи призраци в мъглата. Бяха се разгърнали в неравна редица, вървяха бавно, сечаха храстите диви череши с брадви, а от време на време спираха да направят снимки или да запишат нещо в бележниците си. Единият от мъжете размахваше детектор за метал в дъга пред себе си; друг дупчеше земята с дълъг и тънък инструмент. Видя в челото на групата немска овчарка, която душеше почвата. „Сигурно е обучена да открива взривни материали“, помисли си Хач.
На острова вече щъкаха общо около петдесетина души. Всичките, наети от „Таласа“ и високоплатени — Найдълман му го бе казал — извън основното ядро от половин дузина съдружници, които щяха да получат дялове от бъдещата печалба вместо заплата: един обикновен работник в експедицията щеше да заработи около двайсет и пет хиляди долара. Добра сума, като се има предвид, че мнозинството от тях щяха да напуснат острова след две седмици, когато трябваше да бъдат завършени различните инсталации и островът бъде стабилизиран.
Хач продължи да оглежда острова. В безопасния му северен край — единственият район, където човек можеше да се разходи без страх — бяха построени пирс и плаващ понтон към него. От пристаналия влекач разтоварваха най-различна екипировка: генератори в дървени сандъци, ацетиленови бутилки, компресори, електронни табла. На брега вече имаше купчини винкел, гофрирана ламарина, дървен материал и шперплат. Як на външен вид влекач-всъдеход с дебели гуми теглеше натоварено с екипировка ремарке нагоре по импровизирания път. Пак там група техници се бяха заели да монтират телефонна централа, а друга група издигаше сглобяеми фургони. На следващия ден в един от тях щеше да се разположи новият офис на Хач. Събитията се развиваха с удивителна скорост.