Хач намали газта до нула и се насочи под ъгъл към „Серберъс.“ Под сянката на кораба бе хладно и тихо.
— Хубава лодчица си имате тук — извика Хач, докато заставаше току до капитана.
Пред „Серберъс“ „Плейн Джейн“ изглеждаше като джудже.
— Най-големият във флотилията на „Таласа“ — отвърна Найдълман. — На практика това е плаваща лаборатория и базов изследователски център. Не можем да свалим на острова цялата екипировка. Големите уреди — електронните микроскопи и ускорителят за датировка с въглерод–14, например — ще си останат на борда на кораба.
— Чудех се за този харпун на носа — рече Хач. — Да не би когато на екипажа му доскучее, да си прострелва по някой и друг син кит?
Найдълман се усмихна.
— Харпунът издава произхода на кораба, приятелю. Той е бил проектиран преди шест години от норвежка фирма като класически китобоен кораб. След това дойде международната забрана за лов на китове и корабът се превърна в скъпоструващ бял слон, преди още да бъде напълно оборудван. „Таласа“ го купи на отлична цена. Всичките балки за изтеглянето на китовете и за одирането им бяха снети, ала на никой не му и хрумна да махне харпунното оръдие. — Той кимна с глава назад. — Хайде, ела да видим с какво са се заели момчетата.
Хач привърза „Плейн Джейн“ на борд на „Серберъс“, след това изкачи трапчето до отворения люк. Последва Найдълман по боядисания в светлосиво дълъг коридор. Капитанът го преведе през няколко празни лаборатории и един салет и спря пред врата, на чиято табела пишеше „Компютърна зала“.
— Зад тази врата имаме повече компютърна мощ, отколкото някой малък университет — рече Найдълман и в тона му се усети нотка на гордост. — Ала въпросът не е само в скоростта на обработката на информация. Тук имаме и навигационна експертна система и автопилот с неврална мрежа. На практика при аварийни ситуации корабът може да се управлява сам.
— Питам се къде ли са дянали всички хора? — рече Хач.
— На борда държим само минимален екипаж. Същото е и на останалите кораби. Философията на „Таласа“ е да поддържа гъвкав екип. Ако се наложи, утре тук ще има дузина учени. Или дузина сондьори. Ние обаче се опитваме да работим с минималния и възможно най-способен екип.
— Съкращаване на разходите — кимна шеговито Хач. — Това сигурно много допада на счетоводителите на „Таласа“.
— Не е само това — отвърна напълно сериозно Найдълман.
— Взет е под внимание и въпросът за безопасността. Няма смисъл да се предизвиква съдбата.
Капитанът зави зад ъгъла на коридора и мина покрай тежка метална врата, която бе леко открехната. Хач надникна и видя различни спасителни средства, окачени на стената. Имаше и стелаж с ловни пушки и две по-малки, лъскави, метални оръжия, които не успя да идентифицира.
— Какви са тези? — попита той и посочи късите и дебели оръжия. — Приличат на миниатюрни прахосмукачки.
Найдълман надникна вътре.
— Арбалети — отвърна той.
— Моля?
— Нещо като отбранителни пушки. Изстрелват миниатюрни карбидно-волфрамови стрелички от типа на риболовните куки.
— Звучи по-болезнено, отколкото опасно.
Найдълман се усмихна леко.
— При пет хиляди изстрела в минута, изстреляни със скорост над хиляда километра в час, те наистина са доста опасни.
Той затвори вратата и провери дръжката й.
— Това помещение не бива да стои отворено. Ще трябва да поговоря със Стрийтър по въпроса.
— За какво, по дяволите, са ви необходими? — намръщи се Хач.
— Не забравяй, Малин, „Серберъс“ не винаги е в тъй спокойни води, както да речем във вътрешността на Мейн — отвърна капитанът и го поведе по коридора. — Често ни се налага да работим в пълни с акули води.
Найдълман се спря за миг пред една врата без табелка и почука силно.
— Зает съм! — чу се раздразнен глас.
Найдълман се усмихна съучастнически на Хач и отвори вратата, зад която се оказа слабо осветена кабина. Хач последва капитана, препъна се в нещо, огледа се примигвайки, докато свикне със слабото осветление. Видя, че на отсрещната стена финестрините бяха изцяло затворени от лавици с електронна екипировка: осцилоскопи, компютри, безброй специализирани електронни уреди, за чието предназначение Хач дори нямаше представа. Подът бе покрит до глезен с разхвърляни хартии, смачкани кутийки от безалкохолни напитки, опаковки от бонбони, мръсни чорапи и бельо. Една койка до отсрещната стена бе покрита с истински хаос от чаршафи и завивки, част от които бяха разхвърляни и по пода. Стаята бе изпълнена с мирис на озон и загряла електроника, а единствената светлина идваше от многобройните примигващи екрани. В центъра на целия този хаос седеше разрошеният мъж с шарената риза и бермудките — гърбом към тях той набираше трескаво нещо на клавиатурата си.