— Радвам се, че сте при нас, доктор Хач — рече той и разтърси ръката му, без да изглежда особено доволен, че го прекъснаха.
— Наричайте ме Малин — усмихна се Хач.
Сейнт Джон леко се поклони и последва Хач в кабината на Уопнър.
Сейнт Джон сви устни. Дори и тук, на море, Хач усети някакъв дъх на прах и на паяжини, който витаеше около историка. „Мястото му е в някоя антикварна книжарница, а не в екип за търсене на съкровища“, помисли си той.
— Хер Найдълман има усещането, че втората половина от дневника съдържа жизненоважна информация за съкровището — рече Уопнър. — Тъй че сме предприели двупосочен подход за разшифроването му. Аз съм по компютрите, Крис се занимава с историята.
— Капитанът спомена сумата от два милиарда долара — рече Хач. — Как е стигнал до такова заключение?
— Ами — рече Сейнт Джон и се прокашля, сякаш се готвеше да изнесе лекция, — както при повечето пирати, флотилията на Окъм се е състояла от сбирщина най-различни пленени кораби: няколко галеона, няколко бригантини, един бърз шлюп, и, аз смятам така — голям кораб на Източноиндийската компания. Общо девет на брой. Знаем, че са били толкова натоварени, че били изгубили до опасна степен маневреността си. Достатъчно е само да се пресметне товароподемността им и да се съчетаят данните с манифестите на корабите, които Окъм е плячкосал. Знаем, например, че Окъм е завзел четиринайсет тона злато само от испанската „сребърна“ флотилия и десет пъти повече сребро. От други кораби е плячкосал товари с перли, кехлибар, диаманти… Да не споменаваме църковна утвар, завзета от испанските колонии в Мейн.
Той машинално поправи папийонката си, а лицето му лъсна от удоволствие след този речитатив.
— Извинявай, но наистина ли каза четиринайсет тона злато? — попита смаяният Хач.
— Точно така — отвърна Сейнт Джон.
— Нещо като плаващ Форт Нокс13 — кимна Уопнър и облиза устни.
— Освен това там е бил Мечът на Архангел Михаил — добави Сейнт Джоунс. — Тук си имаме работа с най-голямото пиратско съкровище, събирано някога. Окъм е бил умен и надарен, образован мъж, от което следва, че е бил и толкова по-опасен.
Той извади тънка пластмасова папка от лавицата и я подаде на Хач.
— Тук е кратката му биографична справка, която един от учените ни подготви. Мисля, че за първи път ще видите, че легендите не преувеличават. Репутацията му е била толкова ужасяваща, че е било достатъчно само да влезе в някое пристанище с флагманския си кораб, да развее „Веселия Роджър“, да гръмне веднъж и всички граждани, воглаве със свещеника, да се втурнат да му носят скъпоценностите си.
— А девствениците? — извика Уопнър с широко отворени, блеснали очи. — Какво е ставало с тях?
Сейнт Джон замълча, после се подсмихна.
— Кери, наистина ли те интересува?
— Всъщност не — отвърна Кери невинно. — Просто исках да узная.
— Знаеш много добре какво е ставало с девойките — сопна му се Сейнт Джон и се обърна отново към Хач. — Окъм е имал на бордовете на деветте си кораба около две хиляди мъже. Големите екипажи са му били необходими за абордажите и за обслужването на топовете. На тези хора са им били давани двайсет и четири часа — тъй да се каже „градски отпуск“ — в нещастния град. Резултатите от това са били доста ужасни.
— Не само корабите са разполагали с дванайсетинчови стволове, ако разбираш какво имам предвид — рече похотливо Уопнър.
— Виждаш какво трябва да понасям — кимна Сейнт Джон на Хач.
— Ужасно, ужасно съжалявам за това, старче — отвърна Уопнър с нарочно изопачен английски акцент. — Някои хора нямат чувство за хумор — подхвърли той на Хач.
— Успехът на Окъм — продължи веднага Сейнт Джон, — е бил задължителен. Той не е знаел обаче как да зарови такова огромно съкровище. Това не са ти сто фунта златни монети, които да заровиш тихомълком под някой камък. И точно тук на сцената се появява Макалън. А индиректно точно тук се появяваме и ние. Защото Макалън е писал тайните си дневници с шифър.
Той потупа книгите, които държеше под мишница.
— Това са текстове по криптография — обясни той. — Ето тази е „Полиграфия“ от Йоханес Тритемиус, публикувана към края на шестнайсети век. Това е първият трактат в Западния свят по въпроса на шифрите. А тази е „De Furtivius Literarum Notis“ от Порта — текст, който всички шпиони от елизабетинската епоха са знаели наизуст. Разполагам с още половин дузина, които обхващат криптографското изкуство до времето на Макалън.
— Често ли са шифровали записките си по онова време? — попита обзетият от любопитство Хач.
Сейнт Джоунс се разсмя — смехът му приличаше по-скоро на закашлянето на тюлен — и бузите му се разтресоха за кратко.