— Здрасти, доктор Хач! — рече той и зъбите му се белнаха през огромната брада; дългата му коса бе сплетена на опашка зад тила. — Човече, ама страшно интересен остров си имаш!
Хач вече беше чувал най-различни вариации на тази забележка и от други членове на екипа.
— Ами, мисля, че тъкмо за това сме всички тук — отвърна с усмивка той.
— Не, не. Имах предвид от геоложка гледна точка.
— Така ли? Винаги съм го смятал за един от многото — просто голяма гранитна скала в океана.
Ранкин бръкна в джоба на якето си и извади шепа, пълна с някакви семена.
— Не, по дяволите — схрупа ги той. — Гранит ли? Това е биотитна шиста, много силно видоизменена, ерозирала до невероятна степен. И с тънък ледников нанос най-отгоре. Страхотно, човече, страхотно.
— Нанос ли?
— Доста странен ледников хълм, изострен откъм едната си страна и изшилен откъм другата. Никой не знае как точно са се формирали тези образувания, ала ако не го знаех, бих рекъл, че…
— Водолазите — готови! — чу се гласът на Найдълман по радиото. — Всички пунктове, обадете се по ред на номерата.
— Мониторингова станция, разбрано — изпука гласът на Магнусен.
— Компютърна станция, разбрано — отвърна Уопнър с тон, издаващ досада и раздразнение дори по радиото.
— Наблюдател алфа, разбрано.
— Наблюдател бета, разбрано.
— Наблюдател гама, разбрано.
— „Наяд“, разбрано — обади се Стрийтър.
— „Грампъс“ потвърждава, че съобщенията ви са приети — долетя гласът на Найдълман. — Заемете позиции.
След като „Наяд“ набра скорост, Хач погледна часовника си: беше 8,20. Скоро приливно-отливното течение щеше да обърне посоката си. Докато прибираше вътре лекарската си чанта, от кабината излязоха двамина водолази, които се смееха на някаква шега. Единият беше мъж — висок и строен, с черни мустаци. Облечен бе в тънък неопренов костюм, който бе така прилепнал, че подчертаваше всяка негова анатомична особеност.
Другият бе жена, която се обърна и забеляза Хач. Устните й се разтеглиха в игрива усмивка.
— Аха! Вие ли сте тайнственият доктор?
— Не знаех, че съм тайнствен — отвърна Хач.
— Но това е ужасният остров на доктор Хач, нали? — рече тя и като го посочи, избухна в звънлив смях. — Надявам се няма да се засегнете, ако избегна услугите ви.
— Аз също се надявам да ги избегнете — рече Хач, докато се чудеше какво по-малко глупаво нещо да отговори.
Върху маслинената й на цвят кожа блестяха капчици вода, а в пъстрите й очи проблесваха златисти пламъчета. Нямаше повече от двайсет и пет години. Акцентът й бе чуждоземен — френски, с известен нюанс от карибските острови.
— Казвам се Изабел Бонтер — рече тя, свали неопреновата си ръкавица и му протегна ръка.
Хач я пое — беше хладна и влажна.
— Колко топла е ръката ви! — възкликна тя.
— Удоволствието беше мое — отвърна малко закъснял Хач.
— Значи вие сте онзи блестящ лекар от Харвард, за когото Джерард говори — рече тя и се взря в лицето му. — Знаете ли, той много ви харесва.
Хач усети как се изчервява.
— Радвам се да го чуя.
Никога не се бе замислял сериозно дали Найдълман го харесва или не, ала се почувства безкрайно доволен да го чуе. С периферното си зрение зърна ненавистния поглед, който му хвърли Стрийтър.
— Радвам се, че сте с нас. Така си спестявам усилията да ви открия.
Хач се смръщи, за да покаже, че не разбира за какво става въпрос.
— Моята задача е да открия стария пиратски лагер, да го разкопая — Тя го погледна хитровато. — А това е вашият собствен остров, нали? Къде бихте установили лагера си, ако трябва да прекарате три месеца на него?
Хач се замисли за миг.
— Първоначално островът е бил гъсто залесен със смърч и дъб. Предполагам, че са направили просека откъм подветрената страна на острова. Откъм брега, където са били закотвени корабите им.
— Брегът към сушата ли? Но не означава ли това, че при ясно време е могло да бъдат забелязани от сушата?
— Ами, предполагам — да. Този бряг през 1696-а е бил вече заселен, макар и слабо.
— А те ще е трябвало да водят наблюдение откъм наветрения бряг, n’est pas18? Да внимават някой кораб да не ги изненада.
— Да, точно така — рече Хач, вътрешно раздразнен. „След като знае отговорите на всички въпроси, защо ми ги задава?“ — Маршрутът на корабите от Халифакс за Бостън минава точно тук, през залива на Мейн. — Замълча за миг и продължи: — Ала ако този бряг е бил заселен, как са могли да скрият девет кораба?
— И аз съм си задавала този въпрос. Има едно дълбоководно укритие на две мили нагоре по брега, заслонено от острова.