— Да извадим първия ред и да видим малките негодници — рече той.
Брус отвори инкубатора с обичайната си припряност и извади голям поднос с пълни с агар чинии, по средата на които бактериалните колонии растяха като лъскави петачета. Тези бяха сравнително безвредни бактерии — не се изискваха специални предпазни мерки, освен стандартните стерилни процедури. Ала Хач с безпокойство забеляза как помощникът му разлюля подноса и го блъсна в автоклава.
— Внимавай — не се сдържа Хач. — Или тази вечер няма да има празнуване в Ховил.
Помощникът постави неуверено подноса върху кутията за ръкавици.
— Съжалявам — рече извинително той, отдръпна се и избърса ръце в престилката си.
Хач огледа подноса с окото на познавач. Редици две и три показваха добър растеж, редици едно и четири бяха средна хубост, а редица пет бе стерилна. Той мигновено разбра, че опитът щеше да се окаже успешен. Всичко вървеше съгласно хипотезата му; след месец щеше да публикува още една впечатляваща статия в нюингландския „Медицински журнал“ и всички щяха отново да заговорят, че той е изгряваща звезда.
Тази перспектива го изпълни със силно чувство на празнота.
Той разсеяно завъртя увеличителните лещи над бактериите, за да огледа колониите по-отблизо. Правил го беше толкова често, че можеше да определи състоянието им само като ги погледне, като сравни повърхностния им строеж и тенденцията им на растеж. След няколко секунди се обърна към писалището, избута клавиатурата на компютъра и започна да нанася записките си в лабораторния си бележник.
Прозвъня интеркомът.
— Брус? — промърмори Хач, докато пишеше.
Брус скочи и бележникът му изтрополи на пода. Върна се след минута.
— Посетител — рече просто той.
Хач изправи едрото си тяло. В лабораторията рядко идваха посетители. Както и повечето други доктори, той пазеше местонахождението на лабораторията и телефонния й номер в тайна, освен за неколцина подбрани персони.
— Би ли проверил какво желае? — помоли го Хач. — Ако не е нещо спешно, отпрати го към офиса ми. Днес е дежурен доктор Уинслоу.
Брус излезе и лабораторията пак потъна в тишина. Погледът на Хач отново се зарея към прозореца. През него нахлуваха лъчите на следобедното слънце и позлатяваха епруветките и лабораторната апаратура. Необходимо му бе усилие да се съсредоточи отново върху бележките си.
— Не е пациент — рече Брус, който се втурна в лабораторията. — Каза, че ще поискате да се срещнете с него.
Хач вдигна глава. „Навярно е изследовател от болницата“, помисли си той. Пое дълбоко дъх.
— Добре, покани го.
Минута по-късно във външната лаборатория прокънтяха стъпки. Малин вдигна глава и видя тънката фигура на човек, който гледаше към него от прага на вратата. Залязващото слънце осветяваше мъжа с пълна сила, очертаваше загорялото, с изпъната кожа симпатично лице, отразяваше светлината дълбоко в сивите му очи.
— Джерард Найдълман — произнесе непознатият с дълбок, дрезгав глас.
„С този тен едва ли е прекарал много време в лаборатория или изследователски център“, помисли си Хач. „Сигурно е специалист, който има доста време за голф.“
— Моля, влезте, доткор Найдълман — рече той.
— Капитан — поправи го мъжът. — А не доктор.
Той прекрачи прага и се изпъна и Хач мигновено разбра, че това не бе просто почетна титла. От начина, по който влезе през вратата, с приведена глава, подпрял ръка на горната греда на касата, бе очевидно, че мъжът е плавал по море. Хач прецени, че не беше стар — може би на около четирийсет и пет години — ала имаше присвитите очи и загрубялата кожа на моряк. В него имаше нещо по-различно — нещо сякаш не от този свят, някакво излъчване на аскетична напрегнатост — което заинтригува Хач.
Посетителят пристъпи, протегна ръка и Хач се представи. Ръката на капитана бе суха и лека, ръкостискането му — кратко и уверено.
— Можем ли да поговорим насаме? — попита тихо мъжът.
Намеси се Брус:
— Какво да правя с тези колонии, доктор Хач? Те не бива да остават твърде дълго…
— Защо не ги върнеш в хладилника? Няма да им пораснат крака поне през следващите няколко милиарда години.
Хач погледна часовника си, а после отново — към втренчения поглед на посетителя. Взе бързо решение.
— А после можеш да си вървиш у дома, Брус. Ще отбележа, че си работил до пет. Само не казвай на професор Алварес.
Брус се ухили.
— Добре, доктор Хач. Благодаря.
В следващия миг колониите и Брус вече ги нямаше и Хач се обърна към странния посетител, който бе отишъл до прозореца.
— Тук ли работите през повечето време, докторе? — попита той и прехвърли кожената папка от едната си ръка в другата. Беше толкова слаб, че щеше да изглежда като призрак, ако не бе тази спокойна и същевременно напрегната самоувереност, която излъчваше.