Думите отново и отново се завъртяха в главата й. Тей затисна с ръце ушите си в опит да се избави от тях, но ехото им стана само по-силно.
Тя изхлипа и направи единственото, на което беше способна в този момент. Побягна.
Двайсет
Нервната енергия, излъчвана от Ейдолон, докато се мяташе из стаята, можеше да захрани осветлението на цял Манхатън. Рейт и Шейд бяха тръгнали да търсят Тей и досега - вече петнайсет минути - нямаше и помен от тях. Ейдолон си остана вкъщи, в случай че тя решеше да се върне. Но не знаеше за колко време още щеше да му стигне търпението. Тъпото бездействие и очакване го изнервяха още повече.
Входната врата се отвори и в апартамента му нахлу мокрият до кости Шейд.
- Изчезнала е. Рейт я търси, но аз подозирам, че ако тя не иска да бъде намерена, опитите ни ще са безполезни.
Болка, подобна на която Ейдолон никога не беше изпитвал, го прониза като внезапен удар с нож. Дори Тейла преднамерено да беше поискала да го измъчва, нямаше да успее по-добре.
- Трябва да я намеря. Ако демоническата й същност се пробуди, тя ще се окаже уязвима. И ако Егида успее да я залови... Трябва да тръгвам. - Той сграбчи якето си от закачалката. - Позвъни на Джем. Тя казваше, че усеща Тейла...
- Ейд? - Шейд се вкопчи в раменете му и го разтърси. -Дай й време. Тя току-що разбра, че баща й е от тези демони, в сравнение с които Круентусите изглеждат като невинни младенци.
- И това засяга ли те?
- Не, но засяга теб.
Настъпи напрегната тишина. Ейдолон се опитваше да осъзнае казаното. Тейла наистина не му беше безразлична; трябваше да престане да отрича очевидното.
- Толкова ли бие на очи?
- Шегуваш ли се? Тя е от вражеския лагер, взриви болницата, заради нея убиха Юрий... и ти все пак реши да я доближиш. Мисля, че това трябва да говори нещо за чувствата ти. И те са явно по-силни, отколкото би трябва да бъдат. - Отпусна ръце и мрачно го погледна. - И освен това тя можеше вече няколко пъти да се възползва от шанса си да те убие, но вместо това ме извика на помощ. Изглежда, че не е безнадеждна.
- Така си е. - Нощта, прекарана с нея, като в забавен каданс се завъртя пред очите му. Той беше имал много жени, но нито веднъж не беше правил любов.
А с Тейла прави. Отново и отново.
- По дяволите! - измърмори Шейд - Не го прави. Не се обричай с нея, Ейд? Чуваш ли ме? Тя е Унищожителка...
- Вече не е.
От устните на Шейд се откъснаха толкова сочни ругатни, че дори Ейдолон беше поразен.
- Ти знаеш, че нашата кръв е отровна за смъртните, нали?
- Тя е наполовина демон. Има шанс да преживее ритуала.
- Достатъчно опасно е да направиш ритуала с демон, особено с такъв, който може да те убие. Ами какво, ако след двайсет години тя поиска развод...
- Това ще бъде мой проблем. Не твой.
Шейд мълчаливо го гледа известно време.
- Ако аз бях решил да се свържа с някого, ти нямаше ли да се притесняваш?
- Бъди сигурен. Но само заради проклятието ти. - Проклятие, което щеше да обрече Шейд на участ, по-лоша дори от самата смърт, ако той някога се влюбеше. - Ситуацията при мен е друга. Съвсем друга.
Шейд раздразнено поклати глава.
- Чудесно! Както искаш. Ти постоянно дуднеш, че Рейт е прекален инат, но в сравнение с теб, той е просто агънце.
Телефонът зазвъня и Шейд сграбчи слушалката. Изслуша мълчаливо говорещия отсреща, след което затвори.
- Трябва да отидем в болницата. - Зловещата усмивка съответстваше на погледа му. - Пейдж току-що е дошла в съзнание.
Чудовище със стотици очи. Някои разбити, други - толкова силно изцапани, че през тях не можеше да се види нищо. И това чудовище гледаше към Тейла през мъглата и струите на дъжда и мълчаливо й се подиграваше.
Складът. Беше се родила точно тук. И се връщаше отново, защото най-удачните й дни на преследване на демони също бяха точно тук. Макар сега Тей да се съмняваше, че това беше единствената причина постоянно да се навърта насам. Може би това беше някаква присъща за демоните тяга към мястото, където се бяха родили? Осем часа след бягството й от квартирата на Ейдолон, Тей се озова точно тук, макар че не помнеше как краката й я бяха довели насам. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че ходилата й кървяха, беше мокра, а в тялото й кипеше гняв. Пресече улицата, без да обръща внимание на скърцането на спирачки и автомобилните клаксони. Няколко шофьори изкрещяха ругатните си към нея, а когато тя им показа среден пръст, потокът от ругатните им само се усили.
Влизайки в порутеното здание, тя беше обвита от зловонието му - човешки изпражнения, миризма на изгоряло, гниеща храна. Тей никога не беше обръщала внимание на мръсотията и плесента, но днес всичко това се запечатваше в съзнанието й. Тук майка й беше прекарала по-голяма част от живота си. Тук, в обкръжението на нашарените с графити стени, остатъците от спринцовки, счупените игли, плъховете и паяците.