- Добър вечер. - До леглото й стоеше блондинка в медицинска униформа с отвратителен цвят на фуксия. Как се беше озовала тук, без да я чуе Тейла, си оставаше загадка. -Изглеждате много по-добре, отколкото при приемането ви; с всичките тези рани, кървави отоци и всякакви белези от Круентуса по цялото тяло. И трябва сериозно да се откажете от това, да носите дрехи от червена кожа - сливат се с косата ви.
- Червеният цвят скрива пръските кръв, и коя, по дяволите, си ти? Модна полиция ли? - гласът на Тейла звучеше необичайно дрезгаво.
Жената поклати отрицателно глава в отговор на лекомисления упрек - бе приела буквално думите на Тейла.
- Сестра Нанси Ален. Донесох ви вечерята, но няма как да се нахраните, докато доктор Ейдолон не ви махне ремъците. - Тя се усмихна и зъбите й блеснаха. - Изглежда оковите са нужни, отчитайки факта каква безжалостна убийца сте вие и всичко останало.
Тейла внимателно я изгледа.
- Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.
- Благодаря ти, Нанси. Оттук поемам аз. Върви си вкъщи. Ще се видим утре. - Мъжкият глас предизвика у Тейла тръпка на забранено удоволствие. Той беше за нея като водка за алкохолика. Като чийзкейк за диабетика. Като оргазъм за монахинята. - Здравей, Тейла.
- Здравей, доктор Зло. - Тя не си направи труда да го погледне. Ами, ако просто й се беше присънило колко е привлекателен? Ами, ако имаше рога, копита и бодли като на таралеж?
Нанси тръгна към вратата, опитвайки се да сдържи смеха си. Що за вампирка беше, след като хихикаше и плямпаше като безмозъчна кукла от групата на фенките? Нямаше значение всъщност. И тя щеше да умре сред дъжд от пепел и тлеещи въглени, както всички останали кръвопийци. Единственото, за което мечтаеше Тейла, беше останките на вампирите да не бяха толкова мазни. Убийствено трудно беше да ги изпереш от дрехите си.
Но това беше животът на всеки един от воините на Егида, невъзпятите в химни защитници на целия свят. Тайните Пазители на човечеството. Унищожителите на демони и всякакви други нощни твари.
И всякакви други глупости, които трябваше да вдъхновяват Тейла, но те само й напомняха, че не бе намерила нищо по-хубаво от това, да прекарва живота си сред запълнените В чудовища улички, миришещи на застояла урина.
В края на краищата беше много трудно да се намери прилична работа, когато заповедта за арест виси над главата ти.
Дори да имаше безупречна автобиография и шибана докторска степен до името, това нямаше да промени нищо. Тя пак щеше да прекарва нощите си, патрулирайки в подземните тунели на Ню Йорк, които знаеше много по-добре от всеки друг. И щеше да продължава да унищожава демонската измет.
Такава измет като доктора, чиито стъпки ставаха все по-гръмки, докато се приближаваше. Тей затвори очи. Все още ме искаше да го поглежда. Едва когато усети, че горната част на леглото се повдига, се осмели да ги отвори.
По кожата й пробяга тръпка. Облечен в зелена медицинска униформа, той беше точно такъв, какъвто го беше запомнила: мускулите, острите черти на лицето, кафявите очи, в които светеха ум и непоколебимост. Сексуалната татуировка на дясната му ръка блещукаше, а частите на затворените й линии се размиваха, ако се вгледаше по-втренчено в нея.
Тей се бореше с демоните вече осем години от своя двайсет и четири годишен живот, но никога досега не се беше сблъсквала с такъв, чието мощно присъствие я изпълваше с благоговеен трепет. Създаваше се впечатление, че той беше въплъщение на сексуална енергия, затворена в гладка, загоряла кожа.
Проклятие! Демон не трябваше да изглежда като модел от корицата на известно списание.
Още повече че щеше да се наложи да разкраси физиономията му с един десен прав.
- Смятам да откопчая ремъка на китката ти, за да можеш да се нахраниш. Не се опитвай да се бориш с мен. Болницата се намира под защитно заклинание срещу насилие.
Ама, разбира се! Тей изчака, докато освободи ръката й, след което се усмихна и замахна към челюстта му.
Болката беше такава, че едва не отнесе половината й череп. Отпусна се назад, стиснала главата си в ръце.
- Предупредих те.
- Мамка му! - простена Тейла. - Ти просто се надяваше да извърша нещо подобно.
-Само малко.
Когато болката малко поутихна, тя хвърли към доктора намръщен поглед.
- И затова съм все още жива, а? Заклинанието. Сигурно искаш да ме довършиш, но не можеш, нали?
Той присви рамене и написа нещо в картона.
- Аз все още искам да се окажа в теб, така че на твое място не бих обсъждал инстинктите ми.