Разделиха се близо до Хановер Гейт, но тази вечер той не остана да я проследи с поглед — както винаги правеше, — докато тя му махне за последен път, малко преди да изчезне в тъмнината; дали тогава тя се бе обърнала или не, той така и никога не разбра.
На следващата вечер не отиде на срещата с нея. Няколко пъти краката му го водеха несъзнателно почти до входа на парка. Тогава той отново бързо се отдалечаваше, крачеше по бедняшките улици наоколо и се блъскаше безразсъдно в минувачите. Бледното, красиво лице, малката фигура на нимфа, малките кафяви обувки продължаваха да го притеглят към себе си. Ако само можеше да преодолее ужаса от тези ръце! Човекът на изкуството в него потръпваше при спомена за тях. Той винаги си ги бе представял под тесните, гладки ръкавици съзвучни с всичко останало в нея, мечтал бе за времето, когато щеше да ги вземе в своите ръце, да ги гали и целува. Можеше ли да ги забрави, да се примири с тях? Трябваше да помисли, трябваше да се махне от тези претъпкани улици, където лицата сякаш го зяпаха със зловещи усмивки. Спомни си, че парламентът тъкмо бе сформиран, че работата в канцеларията беше малко. Още следващия ден щеше да подаде молба за отпуска… Получи съгласие.
Той сложи няколко неща в раницата си и тръгна. Гласовете на хълмовете и потоците щяха да му дадат добър съвет.
Не го беше грижа къде точно ще скита. След известно време, в една самотна странноприемница, той се запозна с млад доктор. Жената на собственика очакваше да роди тази вечер и докторът седеше на долния етаж, докато бъде повикан. Както разговаряха, изведнъж му дойде наум да го попита. Как не се беше сетил?! Преодолявайки срамежливостта си, той му зададе въпросите си. Каква можеше да е тази работа, която предизвиква подобни увреждания? Той ги описа, виждайки ги пред себе си в сенките на слабо осветената стая — тези бедни, изстрадали малки ръце.
О, дузина неща можели да ги причинят — каза докторът някак коравосърдечно. Например обработката на лен, при определени условия дори работата с ленени артикули. В днешно време химикалите се употребяват толкова много във всякакви видове процеси и производства. Цялата тази нова фотография, евтиният цветен печат, боядисването и почистването, изработката на метални изделия. Всичко това можело да бъде избегнато, ако работодателите осигурят гумени ръкавици, което просто трябвало да стане задължително. Докторът изглеждаше склонен да продължи в тази посока, затова той го прекъсна:
— Може ли това да бъде излекувано? Има ли някаква надежда?
Излекувано? Надежда? Разбира се, че може да бъде излекувано. Заболяването е само локално — фактът, че ефектът му е ограничен само до ръцете, го доказва. Отравяне на кожата, към което се прибавя обща слабост на организма. Махнете я оттам, осигурете й чист въздух и добър хранителен режим, също и някое от онези прости мазила, които всеки аптекар, като види ръцете й, би й предписал; най-много до три-четири месеца те ще се възстановят.
Той едва се застави да остане, колкото да благодари на младия доктор. Искаше да отиде някъде сам, да вика, да маха с ръце, да скача. Ако беше възможно, щеше да се върне още същата нощ. Прокле се за глупостта си, която му бе попречила да я попита за точния й адрес. Тогава би могъл дори да й прати телеграма. Без изобщо да се опитва да заспи, той тръгна още призори, измина пеш десетте мили до най-близката гара и зачака влака. Той сякаш цял ден се влачи из безкрайната провинция. Но най-сетне пристигнаха в Лондон.
Беше още ранен следобед, но той не се прибра в квартирата си, а остави раницата си на гарата и тръгна направо за Уестминстър. Искаше нищо да не се е променило, тъй че между тяхната последна среща и тази вечер всичко да изглежда като отминал лош сън. И съобразявайки се с времето, той пристигна на тяхното място в парка точно в обичайния час.
Чака, докато заключиха вратите, но тя не дойде. През целия ден в ъглите на ума му се бе таил този страх, но той се беше опитал да го прогони. Ала може би тя беше болна, имаше главоболие или просто беше уморена.
Каза си същото и на следващата вечер. Не смееше дори да си помисли нещо друго. И така отново и отново всяка следваща вечер. Не запомни колко бяха те. Известно време той седеше и наблюдаваше пътеката, по която тя обикновено идваше; а когато часът отдавна бе минал, той ставаше и отиваше до портата, оглеждаше се и после се връщаше. Една вечер спря пазача на парка и го попита. Да, човекът си я спомняше доста добре — младата дама с бежовите ръкавици. Беше идвала един-два пъти, може би повече — пазачът не бе сигурен, — и бе чакала. Не, нищо не сочеше, че е била за нещо разстроена. Просто седяла там известно време, сегиз-тогиз ставала и се разхождала, а после се връщала обратно — така до часа, в който затваряха, и тогава си отивала. Той остави адреса си на пазача, който обеща да му съобщи, ако отново я види.