Само в страшните видения на наркотика или в трескавия кошмар би могъл някой друг да преживее подобно слизане. Безконечният тесен проход водеше все надолу като злокобен кладенец на призраците, а факлата, която държах над главата си, не можеше да освети незнайните дълбини, към които пълзях. Изгубих нишката на часовете и забравих да поглеждам часовника, ала се ужасявах при мисълта какво разстояние трябва да съм преодолял. Срещах промени в наклона и посоката; веднъж попаднах на дълъг равен участък, където трябваше да се провирам с краката напред по каменния под, отмятайки зад главата си ръката с факлата. Мястото не ми стигаше дори за да коленича. После пак започнаха стръмните стъпала и когато примигващата факла изгасна окончателно, аз продължавах все тъй да се тътря надолу. Не вярвам да съм обърнал внимание кога точно е станало, защото когато забелязах, ръката ми несъзнателно издигаше безполезната дръжка, като че още се надявах на пламъка. Разсъдъкът ми бе отстъпил място на онзи инстинктивен копнеж за незнайното и загадъчното, който ме е превърнал в бродник по широкия свят и непредпазлив посетител на далечни, древни и забранени места.
Сред мрака в съзнанието ми прелитаха откъси от любимата ми съкровищница на демонознанието, редове от безумния арабин Ал Хазред, абзаци от апокалиптичните кошмари на Дамаскиус и обвеяни с позор изречения от бълнуванията в „Образ на света“ от Готие дьо Мец. Повтарях причудливи цитати, бръщолевех за Афрасиаб и демоните, що плавали подир него по течението на Окс, а сетне заповтарях отново и отново фраза от разказите на лорд Дънсани: „… неотразимата чернота на бездната“. Веднъж, когато спускането стана изумително стръмно, изрецитирах напевно откъс от Томас Мур, докато страхът ме застави да млъкна:
Времето бе престанало да съществува, когато нозете ми пак докоснаха равен под, и аз се озовах в ново помещение, малко по-високо от двата предишни храма, които сега бяха останали нейде безкрайно далече над мен. Мястото не стигаше, за да се изправя, но можех да се надигна на колене и да тършувам пипнешком наоколо. Скоро разбрах, че съм попаднал в тесен коридор, покрай чиито стени се редяха дъсчени сандъци със стъкла откъм вътрешната страна. Потръпнах пред мисълта за онова, което би следвало от факта, че докосвам стъкло и полирано дърво в тая прастара бездна. Сандъците явно бяха подредени на равни интервали от двете страни на коридора и имаха издължена правоъгълна форма, болезнено близка до формата на ковчег. На два-три пъти опитах да изместя някой от тях за по-задълбочено изследване, но открих, че са здраво прикрепени.
След като установих, че коридорът е дълъг, аз се затътрих напред в причудливия пълзящ бяг, който би изглеждал ужасен, ако нечие око можеше да ме зърне сред мрака; от време на време се отклонявах към едната или другата страна, за да опипам обкръжението и да се уверя, че стените и редиците от сандъци продължават в същата посока. Човек е толкова привикнал да мисли със зрителни образи, че аз почти забравих тъмата и си представях безкрайния монотонен коридор с нисък таван и стени от дърво и стъкло — представях си го тъй ясно, сякаш го виждах. И после, в един миг на неописуемо вълнение, наистина го видях.
Не знам кога фантазията ми се е преляла в истинска гледка, ала отпред се появи постепенно просветляващо сияние и внезапно аз осъзнах, че виждам смътните очертания на коридора и сандъците, разкрити от някаква непозната подземна фосфоресценция. За малко всичко беше точно, както си го въобразявах, тъй като сиянието едва мъждукаше; но продължавайки да се влача механично към все по-ясната светлина, аз осъзнах, че фантазията ми е била само бледо отражение на реалността. Този проход не беше недодялана реликва като храмовете в града над мен, а паметник на най-великолепно и екзотично изкуство. Богати, ярки и дръзко фантастични образи и картини оформяха непрекъсната плетеница от стенописи с неподвластни на описание контури и багри. Сандъците бяха от странно златисто дърво с предни стени от изящно стъкло, а вътре лежаха мумифицираните тела на създания, надхвърлящи по уродливост и най-хаотичните човешки видения.