Не е по силите ми да ви предам и най-слаба представа за тия чудовища. Те бяха от рода на влечугите и телесните им очертания напомняха ту крокодил, ту тюлен, но най-често в тях нямаше нищо познато за натуралиста или палеонтолога. Размерите им бяха близки до тези на дребен човек, а предните лапи завършваха с деликатни израстъци, поразително наподобяващи човешки длани и пръсти. Но най-странни от всичко бяха главите им, чиито контури нарушаваха всички известни биологични принципи. Те не можеха да бъдат сравнени с нищо — наведнъж ми хрумваха сравнения с котка, булдог, митичен сатир и човешко същество. Самият Юпитер не е имал тъй колосално и изпъкнало чело, ала рогата, липсата на нос и крокодилската челюст поставяха тези твари извън всички установени категории. Известно време се съмнявах в реалността на мумиите, почти готов да заподозра, че са изкуствени идоли, но скоро реших, че наистина са някакъв древен вид, живял едновременно с младостта на безименния град. Като връх на уродливостта им, повечето бяха пищно натруфени в най-скъпи тъкани и щедро украсени с накити от злато, скъпоценни камъни и неизвестни лъскави метали.
Тия пълзящи твари трябва да бяха играли твърде важна роля, защото заемаха първо място сред безумната плетеница от фрески по стените и свода. Художникът ги бе изобразил с ненадминато майсторство в някакъв техен свят, където разполагаха с градове и градини, приспособени за размерите им; не можех да прогоня натрапчивата мисъл, че картинната им история е алегорична и навярно изобразява възхода на расата, която ги е обожавала. Тези същества, казвах си аз, са били за народа на безименния град това, което е била вълчицата за Рим или животните-тотеми за индианските племена.
От тази гледна точка можех в най-общи черти да проследя удивителната епопея на безименния град, разказа за могъща крайбрежна метрополия, царувала над света, преди Африка да се издигне от вълните, за отчаяните борби, когато морето отстъпило и пустинята пропълзяла към плодородните долини. Видях войни и победи, смутове и поражения, а след това страшната борба срещу пустинята, когато хиляди хора — представени тук алегорично чрез уродливите влечуги — били принудени да си пробиват път надолу през скалите към някакъв друг свят, за който говорели пророците им. Всичко бе изрисувано ярко, странно и в същото време реалистично, а връзката на изображенията със страховитото ми спускане не подлежеше на съмнение. Аз дори разпознавах отделните проходи.
Пълзейки по коридора към все по-ярката светлина, видях последните сцени на картинната епопея — как незнайната раса се сбогува с безименния град и долината, където е живяла десет милиона години, как душите се свиват при мисълта да напуснат места, тъй дълго обитавани от телата; по тия места се бяха заселили подир чергарски живот в младините на света и бяха изсекли в девствената скала онези първобитни светилища, в които не преставаха да възнасят молитви. С разсейването на мрака можех да разглеждам стенописите по-внимателно и като си напомнях, че влечугите трябва да представляват неизвестните хора, размишлявах за обичаите на безименния град. Много неща бяха своеобразни и необясними. Цивилизацията им бе създала азбучна писменост, явно стоеше на по-високо стъпало от неизмеримо по-късните цивилизации на Египет и Халдея, ала имаше и странни пропуски. Не можех да открия например изображения на мъртъвци или погребални ритуали, освен онези, свързани с войни, насилие или епидемии; питах се откъде ли идва нежеланието им да признаят естествената смърт. Те сякаш бяха подхранвали като утешителна илюзия идеала за безсмъртие.
Още по-близо до края на коридора бяха изрисувани изключително живописни и екстравагантни сцени: от едната страна изгледи на изоставения и рухващ безименен град, и в контраст с тях — странното ново райско царство, към което расата си бе издълбала път през камъка. На тези изгледи градът и пустинната долина се представяха винаги под лунните лъчи, златист ореол се рееше над рухналите стени и разкриваше отчасти великолепното съвършенство на миналите времена, изобразено от художника с мъгляви призрачни щрихи. Райските сцени бяха едва ли не прекалено екстравагантни, за да им повярвам; предлагаха потаен свят на вечна светлина, изпълнен с величествени градове сред ефирни хълмове и долини. Най-накрая видях фрески, които сметнах за упадък на художественото творчество. Картините бяха нескопосани и далеч по-странни, отколкото и най-причудливите предишни сцени. Те сякаш проследяваха бавното западане на древния народ, съчетано с растяща ненавист към външния свят, откъдето ги бе прокудила пустинята. Човешките фигури — все така представяни чрез свещените влечуги — като че се изхабяваха постепенно, а духът им, изобразен във въздуха на лунната нощ над руините, продължаваше да расте. Съсухрени жреци, изрисувани като влечуги в пищни одежди, проклинаха въздуха на горния свят и всички, които го дишат; една ужасяваща финална сцена показваше първобитен човек, може би пътешественик от древния колонен град Ирем, разкъсван на парчета от членове на древната раса. Спомних си колко се боят арабите от безименния град и бях доволен, че по-нататък имаше само голи сиви стени и свод.