Всъщност страховете ми бяха свързани по-скоро с миналото, отколкото с бъдещето. Намирах се в безнадеждно положение сред тесния коридор, изпълнен с мъртви влечуги и допотопни фрески, бях на километри под белия свят и гледах към нов свят на призрачно сияние и мъгли, ала дори физическият ужас на ситуацията не можеше да се сравни с убийствения страх пред бездънната древност на гледката и стаените в нея духове. От първичните камъни и скалните храмове на безименния град сякаш лъхаше неподвластна на измерение античност, а дори и най-късните образци от удивителните карти по стенописите показваха забравени от човека океани и континенти, само тук-там се мяркаха смътно познати очертания. Никой не би могъл да каже какво е станало през геологическите епохи подир онзи миг, когато картините свършваха и расата, отричала смъртта, бе принудена неохотно да потъне в мрак и тлен. Из тия пещери и в светлото царство отвъд някога бе кипял живот; сега бях насаме с многозначителните реликви и тръпнех при мисълта за безбройните хилядолетия, през които тия останки са бдели на безмълвна и забравена стража.
Внезапно усетих нов пристъп на онзи страх, който периодично ме обземаше, откакто зърнах за пръв път страховитата долина и безименния град под хладните лунни лъчи. Въпреки изтощението си трескаво се надигнах и сядайки, хвърлих поглед назад по мрачния коридор към тунелите, които се издигаха до външния свят. Чувствата ми напомняха тревогата, заради която отбягвах нощем безименния град, и бяха колкото остри, толкова и необясними. След миг обаче изпитах още по-силно потресение под формата на първия отчетлив звук, нарушил абсолютното безмълвие на тия гробовни дълбини. Това бе дълбоко и глухо стенание, издавано сякаш от далечна тълпа от прокълнати души, и долиташе от посоката, в която гледах. Силата му бързо нарастваше, скоро затътна зловещо из ниския тунел и в същото време усетих да ме обвява все по-силно течение от хладен въздух, идващ пак откъм тунелите и града над тях. Докосването на този въздух като че възстанови душевното ми равновесие, защото веднага си припомних внезапните пориви на вятъра край отвора на бездната по изгрев и залез слънце, нали тъкмо един от тях ми бе разкрил потайните тунели. Погледнах часовника си, разбрах, че изгревът наближава, и стегнах мускули, за да устоя на бурята, която се носеше надолу към подземния си дом, също както бе избликнала от него привечер. Страховете ми пак се разсеяха, защото естествените явления лесно прогонват мрачните размисли за незнайното.
Все по-безумно се лееше пищящият, стенещ вятър към бездната в земната утроба. Отново се проснах по очи и безсилно се вкопчих в пода от страх да не бъда пометен през отворената порта във фосфоресциращата бездна. Не бях очаквал подобна стихия и когато осъзнах, че тялото ми наистина се плъзга към пропастта, хиляди нови ужаси и страхове изпълниха въображението ми. Злобата на вихъра пораждаше неописуеми фантазии; треперейки, отново се сравнявах с единствения човешки образ в този страхотен коридор — човекът, разкъсван на парчета от безименната раса — защото в пъклените удари на бурята сякаш дебнеше отмъстителна злоба, бясна и неистова в своето безсилие. Мисля, че към края крещях отчаяно — бях почти обезумял — но и да съм крещял, писъците ми чезнеха в адската гълчава на виещите ветрени призраци. Опитвах се да пълзя срещу невидимия убийствен поток, ала дори не успявах да устоя на място и бавно, неумолимо се плъзгах към незнайния свят. Най-сетне разсъдъкът ми навярно не е издържал, защото помня, че взех да бръщолевя отново и отново необяснимия куплет на лудия арабин Ал Хазред, който някога сънувал безименния град:
Само мрачните и умислени божества на пустинята знаят какво се е случило в действителност — какви неописуеми мъки и изпитания са съпроводили катеренето ми из мрака и кой благосклонен дух ме е извел към живота, където съм обречен вечно да помня и да тръпна от нощния вятър, додето сетната забрава — или нещо по-лошо ме позове. Чудовищно, неестествено, поразително бе видяното — прекалено несъвместимо с нашите представи, за да го повярва човек, когато и да било, освен в прокълнатото безмълвие на среднощните часове, когато сънят бяга от клепките.
Казах вече, че яростта на прииждащия вихър беше адска, неистова и че в гласовете му грозно тътнеше накипялата злоба на опустошени хилядолетия. Откъм тунела тия гласове продължаваха да звучат хаотично, ала след малко в пламналия ми мозък се зароди идеята, че зад мен те стават членоразделни; и ето че там, долу, в гробницата на мъртъвци отпреди неизброими епохи, дочух призрачни закани и клетви на странни езици. Извърнах глава и върху светлия етер на бездната видях очертано онова, което не можех да различа в здрача на коридора — кошмарна орда от литнали дяволи; изкривени от ненавист, уродливи, полупрозрачни демони от расата, която вече познавах безпогрешно — пълзящите влечуги на безименния град.