Той прекъсна връзката веднага след като му продиктувах номера на моя телефон.
— Свърши ли? — запита Дънинг изненадано. Личеше си, че е изпълнен с надежда. — Ще го върне ли? Мисля, че той промени решението си, нали? Трябва да е осъзнал колко е налудничаво това. Ейприл! Джейкъб ще се прибере у дома!
Видях как Доналд Дънинг изскочи от стаята. Беше готов да се вкопчи във всяка нова надежда.
За съжаление, не бях оптимистично настроен. Този, който бе отвлякъл Джейкъб, изглеждаше много добре организиран. Нямаше да се нагърби с всичките тези трудности, само и само за да върне момчето обратно на семейството му.
Още повече ме потресе лекотата, с която похитителят смени темата, когато го попитах за Джейкъб.
Съдейки по скептичния поглед на Емили Паркър, можех да се обзаложа, че и тя си мислеше абсолютно същото.
10.
Включих двигателя на един черен форд „Импала“ без полицейски знаци. Чакахме обаждането в студения дъжд на ъгъла на Сентръл Парк Уест. Подадох бронезащитна жилетка от кевлар на Емили Паркър, седнала на предната седалка до мен. Облякох втората жилетка, оставена върху арматурното табло.
Нашата кола трябваше да потегли напред, а след нас — автомобилът на детективи Рамирес и Шулц. Повикахме и помощ от въздуха — един хеликоптер „Бел 206“ вече летеше от летището Флойд Бенет в Бруклин за въздушно наблюдение на района.
— Какво беше онова за някакви криле? — попитах Паркър, докато седяхме и чакахме обаждането на похитителя.
— Струва ми се, че беше от някаква поема. На върха на езика ми е, но не мога да си я спомня. Учителят ми по английски в колежа ще ме убие.
— Къде си учила? — продължих да я разпитвам.
— В университета във Вирджиния.
— Вирджиния. Това обяснява акцента.
— Акцент ли? — провлачено изговори Емили. — Вие, янките, сте тези, които говорят с акцент.
Забележително, помислих си, заслушан в трополенето на дъждовните капки по покрива на колата — агент от ФБР с чувство за хумор. Макар че защо това трябваше да ме учудва?
Включих телефона си на прослушване през високоговорителите и тъкмо настройвах микрофона, когато той звънна. И този път бе от различен номер, машинално отбелязах аз — от Лонг Айланд, защото кодът беше 516. Нашият човек сменяше номерата вече за трети път.
— Следвай инструкциите ми. Ще отидеш точно там, където ти кажа — заповяда ми похитителят. — Пресечи Сентръл Парк, за да продължиш към Ист Сайд.
Потеглихме и аз поех дълбоко дъх. Започна да вали по-силно. На фона на сивото небе оголените дървета се чернееха над каменните стени на парка.
След няколко минути съобщих на похитителя:
— Скоро ще изляза на Пето Авеню.
— Оттам продължаваш до Парк Авеню, където ще завиеш наляво.
Ускорих нататък покрай модерните сгради в Ист Сайд и със свистене на гумите заковах пред червената светлина на светофара.
— Вече съм на Парк Авеню — уведомих го.
— Добре дошъл, Майк, в района на копринените чорапи3, с код 10021 — поздрави ме похитителят. — Знаеш ли, че сега пътуваш през зоната с най-висока концентрация на богаташи в целия свят? В салоните по етажите високо над главата ти се изръсват повече пари за двете мошенически политически партии, отколкото където и да било другаде.
Отново потеглихме. Единственият звук в колата идваше от чистачките на предното стъкло. Не видях никакви салони. Всичките сгради навън ми изглеждаха само като сивеещи петна.
Последният труден случай с отвличане, разследван в отдела за тежки престъпления, от 1993 г., беше свързан с един собственик на текстилна фабрика. Колегите го измъкнали, мръсен и гладен, но все още жив, от една дупка в земята край магистралата за Уест Сайд. Зачудих се в каква ли дупка е натикан сега Джейкъб. Но се надявах осемнайсетгодишният младеж все още да е жив, когато го извадим оттам.
— Къде си сега? — попита ме похитителят.
— На ъгъла на Сто и десета улица и Парк Авеню.
— Латиноамериканският Харлем — промърмори той. — Виждаш ли колко бързо всичко става по-мръсно? Щом свърши Парк Авеню, завий по моста Медисън към Бронкс.
Колата поднесе за секунда, колкото да изтръпна за миг, като се втурнахме по мокрия от дъжда ръждясал мост. Под него река Харлем влачеше кафеникавозелените си води и изглеждаше почти неподвижна, сякаш можеше да се прекоси пеша.
— Вече съм в Бронкс — обявих аз, когато стигнах до отсрещния бряг на реката.
— Дай на север към „Гранд Конкърс“.
Край нас отминаваха улица след улица, а междублоковите пространства бяха запълнени с камари от стари гуми. Похитителят отново ме засипа с дълбокомъдрените си забележки: